Илиас бавно започна да снишава ръката си и високите тонове на свиренето му започнаха да се снишават заедно с нея. Кучетата се отпуснаха, легнаха по корем на земята, изплезиха дългите си езици и заразмахваха опашки.
— Видя ли — каза Илиас и се приближи към кучетата. — Няма нужда от оръжия. — Мастифите заблизаха ръцете му и той ги почеса по главите. — Само изглеждат злобни, но всъщност не са. Искаха само да ни сплашат и нямаше да ни ухапят, освен ако не се опитаме да влезем сред дърветата. Все едно, вече няма от какво да се плашите. Можем да се доберем до следващия шубрак преди съвсем да се е стъмнило.
Егвийн го гледаше зяпнала.
Като продължаваше да гали кучетата зад ушите, Илиас огледа горичката.
— Тук трябва да са отседнали Туатан. Пътуващият народ. — Младежите гледаха неразбиращо и той добави: — Калайджиите.
— Калайджиите ли? — възкликна Перин. — Винаги съм искал да ги срещна. Понякога спират на стан отвъд Таренов сал, но доколкото знам, никога не са слизали в Две реки. Не знам защо.
— Може би защото хората от Таренов сал са не по-малки крадци от Калайджиите — изсумтя Егвийн. — Бездруго някой ден ще свършат, обирайки се едни други с вързани очи. Господин Илиас, ако наблизо наистина има Калайджии, няма ли да е по-добре да продължим? Не искаме да ни откраднат Бела, а и… е, не че кой знае какво, но всеки знае, че Калайджиите са готови да ти откраднат всичко.
— Включително и бебета ли? — попита я сухо Илиас. — Отвличат деца и разни други подобни? — Момичето се изчерви. И такива работи се говореха понякога, но главно от хора като Кен Буйе, от Конгарови и Коплинови. Колкото за другото, всеки го знаеше. — Калайджиите понякога ме ядосват, но не крадат повече от другите хора. Всъщност много по-малко от някои, които познавам.
— Илиас, скоро ще се стъмни — обади се Перин. — Трябва да спрем някъде на бивак. Защо не при тях, ако ни приемат? — Госпожа Люхан имаше оправен от Калайджии котел, за който твърдеше, че бил по-добър и от нов. Майстор Люхан не остана много доволен от хвалбите й за майсторството на Калайджиите, но Перин не бе съгласен с него. Сега долови известна неохота в изражението на Илиас и попита: — Има ли някаква причина да не го правим?
Илиас поклати глава, въпреки че неудоволствието му си личеше.
— Защо пък не. Просто не обръщайте много внимание на приказките им. Само глупости говорят. В повечето случаи се държат съвсем естествено и свободно, но понякога отдават прекалено значение на формалностите, затова ще правите каквото правя аз. И си пазете тайните. Няма нужда да разказвате на целия свят за всичко.
Кучетата тръгнаха кротко около тях, махайки с опашки. Перин усещаше близостта на вълците съвсем смътно и разбра, че те няма да влязат в гората. Не че се бояха от кучетата — към тях те се отнасяха с презрение, затова, че са се отказали от свободата си, заради удобството да спят край огъня — но отбягваха хората.
Илиас крачеше уверено, сякаш знаеше пътя, и скоро стигнаха фургоните на Калайджиите.
Като всеки друг в Емондово поле, Перин беше чувал много неща за Калайджиите, макар и да не беше ги виждал досега. Таборът им се оказа точно такъв, какъвто си го беше представял. Фургоните им представляваха малки къщички на колела, високи дървени кутии, лъснати с глеч и боядисани в ярки цветове, червено и синьо, жълто и зелено, и някои оттенъци, за които дори нямаше имена. Хората от пътуващия народ се бяха улисали в ежедневни занимания — готвеха, плетяха, дундуркаха дечица, сплитаха конски сбруи. Дрехите им бяха още по-пъстри и от фургоните — и изглеждаха подбрани съвсем безразборно; понякога навлеченото върху кожен брич палто или шалът, с който беше наметната някоя рокля, изглеждаха толкова ярки и несъответстващи си едно с друго, че човек го заболяваха очите. Приличаха на пеперуди, разлетели се сред поляна с диви цветя.
Неколцина мъже, пръснати из табора, свиреха на цигулки и флейти, а няколко младежи танцуваха по ливадата. Покрай огньовете, на които вряха казани с храна, щъкаха деца и кучета. Кучетата бяха все мастифи, като онези, които ги бяха пресрещнали, но дечицата ги дърпаха за ушите и опашките, катереха се по гърбовете им и кучетата май нямаха нищо против грубите им закачки. Тримата им посрещачи крачеха с Илиас, изплезили езици, и го поглеждаха така любовно, сякаш им беше най-добрият приятел. Перин поклати глава. Въпреки всичко му се струваха достатъчно големи, за да ти прегризат гърлото, без дори да вдигат предните си лапи от земята.