Изведнъж музиката секна и той усети, че всички Калайджии са зяпнали към него и спътниците му. Дори хлапетата и кучетата останаха на място и ги загледаха боязливо, сякаш готови да побягнат.
За миг се възцари пълна тишина, после един жилав мъж, сивокос и нисък, пристъпи напред и се поклони на Илиас. Беше облечен в червено сетре с висока яка и торбести яркозелени гащи, чиито крачоли бяха пъхнати във високите му до коленете ботуши.
— Добре сте дошли край огньовете ни. Да знаете случайно песента?
Илиас се поклони по същия начин, притиснал двете си длани към гърдите си.
— Вашето гостоприемство стопля душата ми, Махди, тъй както вашите огньове стоплят плътта, но не знам песента.
— Тогаз ще продължим да я търсим — каза сивокосият мъж. — Както е било, тъй и ще бъде, стига да помним. Ще търсим и ще я намерим. — Той махна усмихнато с ръка към огньовете и гласът му прозвуча по-весело: — Храната е почти готова. Заповядайте при нас.
Сякаш това беше някакъв сигнал, музиката отново закънтя, а децата отново подхванаха веселото си боричкане с кучетата. Всеки в стана отново се залови с онова, което правеше, сякаш новодошлите бяха техни отдавнашни приятели.
Сивокосият мъж обаче се поколеба и погледна Илиас.
— Твоите… другите ти приятели? Те ще останат ли настрана? Много плашат бедните ни кучета.
— Ще останат настрана, Рен. — Илиас поклати глава с лека насмешка. — Трябва да си го разбрал вече.
Сивокосият вдигна ръце, сякаш искаше да каже, че на този свят нищо не е сигурно. Когато се обърна и ги поведе към табора, Егвийн слезе от кобилата и се приближи до Илиас.
— Вие двамата приятели ли сте?
— Познаваме се — отвърна кратко облеченият в кожи мъж.
— Той Махди ли се казва? — попита Перин.
— Казва се Рен — изсумтя Илиас. — Махди е титлата му. Търсач. Той е водачът на този табор. Можете да го наричате Търсач, ако другото ви се струва странно за произнасяне. Няма да се сърди.
— А какво беше онова за песента? — попита Егвийн.
— Това е, заради което пътуват — отвърна Илиас. — Или поне така твърдят. Търсят една песен. Това е, което търси Махди. Казват, че са я изгубили по времето на Разрушението на света и че когато я намерят, раят на земята от времената на Приказния век щял да се върне отново. Не им е ясно как точно тази песен ще върне рая, но я търсят от близо три хиляди години, почти от самото Разрушение. Предполагам, че ще продължат да я търсят чак докато Колелото престане да се върти.
В този момент стигнаха до огъня на Рен в средата на бивака. Фургонът на Търсача беше жълт, с червени шарки, спиците на високите му колелета също се редуваха в червено и жълто. Една дебела жена, посивяла като Рен, но все още с гладки румени бузи, излезе от фургона и оправи плетения син шал на раменете си. Блузата й беше жълта, а полата червена, и двете ярки. Комбинацията от цветове накара Перин да примигне.
Щом видя хората, придружаващи Рен, жената слезе с добродушна усмивка. Казваше се Ила. Беше с една глава по-висока от мъжа си и скоро накара Перин да забрави за цветовете на дрехите й. В нея имаше нещо майчинско, твърде близко до поведението на госпожа ал-Вийр, и още с първата й усмивка младежът се почувства наистина добре дошъл.
Ила поздрави Илиас като стар познат, но някак сдържано, което сякаш оскърби Рен. Илиас й отвърна със суха усмивка и кимване. Перин и Егвийн се представиха и тя плесна подадените от тях ръце в двете си длани с повече топлина, отколкото прояви към Илиас, а Егвийн дори прегърна.
— Виж ти, какво мило дете — продума майчински жената, хвана брадичката на Егвийн и й се усмихна. — И, както ми се струва, е премръзнало до кости. Седни тук, по-близо до огъня, Егвийн. Заповядайте, седнете всички. Вечерята е почти готова.
Докато Перин и останалите присядаха, някакъв строен младеж със зелени ленти по дрехите пристъпи край огъня. Той прегърна Рен и целуна Ила по бузата, след което огледа хладно Илиас и спътниците му. Беше почти на същата възраст като Перин и се движеше така, сякаш краката му всеки момент щяха да затанцуват.
— Е, Ейрам — усмихна му се мило Ила, — да не си решил да похапнеш със старите си дядо и баба? — Тя погледна усмихнато Егвийн, докато се надвесваше да разбърка едно от котлетата над огъня. — Чудя се защо ли?