Ейрам се приведе и клекна срещу Егвийн.
— Аз съм Ейрам — каза й той тихо и доверително. Явно не го интересуваше никой друг около огъня. — Очаквах първата роза на пролетта, а сега я намирам край огнището на дядо ми.
Перин очакваше, че Егвийн ще се изкикоти, но забеляза, че тя се е вгледала в Ейрам. Той отново го погледна. Трябваше да признае, че Ейрам беше много красив. Само след минутка Перин се сети на кого му напомня. На Уил ал-Сеен, който караше всички момичета да зяпват и да си шепнат зад гърба му, където и да се появеше, от Девенов просек до Емондово поле. Уил ухажваше всички моми и винаги успяваше да убеди всяка, че просто проявява учтивост към останалите.
— Тези ваши кучета — проговори високо Перин и Егвийн се стресна. — Големи са като мечки. Как оставяте децата да си играят с тях?
Усмивката на лицето на Ейрам угасна, но след като извърна поглед към Перин, отново цъфна на лицето му.
— Бъди спокоен, няма да те ухапят. Правят го нарочно, колкото да сплашат някоя напаст, ако идва насам, и да ни предупредят, но иначе са обучени според Пътя на листото.
— Пътя на листото ли? — промълви Егвийн. — Това пък какво е?
Ейрам посочи към дърветата, без да отмества поглед от нея.
— Листото живее толкова, колкото му е предопределено, и не се бори с вятъра, когато го отнесе. Листото не вреди никому и най-накрая пада, за да подхрани нови листа. Така би трябвало да постъпват всички мъже. И жени.
Егвийн го изгледа и на бузите й се появи руменина.
— Но какво означава всичко това? — попита Перин.
Ейрам го изгледа раздразнено, но този път му отговори Рен.
— Това означава, че никой човек не бива да наранява друг човек, по каквато и да било причина. — Очите на Търсача се преместиха на Илиас. — Жестокостта няма никакво оправдание. Никакво. Никога.
— А ако някой ви нападне? — настоя Перин. — Ако някой ви удари или се опита да ви ограби или да ви убие?
Рен въздъхна някак търпеливо и примирено, сякаш Перин не разбираше това, което беше очевидно.
— Ако някой ме удари, просто ще го попитам защо е пожелал да го направи. Ако отново поиска да ме удари, бих избягал от него, както бих постъпил, ако поиска да ме обере или да ме убие. По-добре е да го оставя да вземе, каквото иска, дори живота ми, отколкото аз сам да извърша жестокост. И бих се надявал, че той не е пострадал много.
— Но вие казахте, че не бихте го наранили — каза Перин.
— Аз не бих, но насилието наранява онзи, който го прилага, не по-малко от жертвата му. — Перин го погледна със съмнение. — Можеш да съсечеш едно дърво със секирата си — каза Рен. — Секирата прилага насилие над дървото и остава без поражения. Така ли е според теб? Дървото е меко в сравнение със стоманата, но острата стомана се затъпява, докато сече, а мъзгата на дървото я прояжда и я кара да ръждяса. Силната секира извършва насилие над безпомощното дърво, но то също я уврежда. Така е и при хората, само че при тях се поврежда духът.
— Но…
— Стига вече — изръмжа Илиас. — Рен, не стига че непрекъснато се опитвате да обърнете във вярата си селските младежи — това ви създава грижи почти навсякъде, където отидете, нали така? — но аз не съм довел със себе си тези двамата, за да ги обработваш. Престани.
— И да ги оставим на теб ли? — намеси се Ила, която стриваше сухи билки между дланите си и ги пускаше в едно от котлетата. Гласът й беше спокоен, но триеше билките някак ядосано. — Като теб ли ще ги научиш — да убиват или да умрат? Към онази ли орис ще ги поведеш, която сам търсиш? Да умреш сам и гарваните и… твоите приятели да ти разкъсат месата?
— Успокой се, Ила — търпеливо я прекъсна Рен, все едно че беше чувал тези приказки поне сто пъти, — Той е добре дошъл гост край огнището.
Ила се примири, но Перин забеляза, че не се извини. Вместо това тя изгледа тъжно Илиас и поклати глава, след което изтупа длани и се зае да примъква лъжици и глинени паници от един червен сандък, окачен отстрани на фургона.
Рен отново се извърна към Илиас.
— Стари ми приятелю, колко пъти трябва да ти обяснявам, че не се опитваме да обръщаме никого във вярата си? Когато хората по селата проявят любопитство как живеем, отговаряме на въпросите им. Най-често ни разпитват младите, и наистина, понякога някои от тях тръгват с нас по пътя, но всички го правят по собствена воля.