— Слушам те.
— Тази история започва преди две години, с един от нашите табори, който прекосил пустинята откъм северния път.
Очите на Перин се отвориха.
— Пустинята ли? Айилската пустиня? Те са прекосили Айилската пустиня?
— Някои хора могат да навлязат в Айилската пустиня, без никой да ги притесни — каза Илиас. — Веселчуни, амбуланти, ако са честни. Туатан прекосяват пустинята непрекъснато. Търговци от Кайриен, преди Дървото и Айилската война.
— Народът на Айил ни отбягва — вметна тъжно Рен. — Макар мнозина от нашите да са се опитвали да разговарят с тях. Наблюдават ни от разстояние, но няма да се приближат до нас, нито биха ни позволили да се приближим до тях. Понякога съм се чудил дали те не знаят песента, макар да ми се струва, че едва ли е възможно. Нали знаете, хората на Айил не пеят. Не е ли странно това? Освен бойни песни и панихидите им за убитите. Чувал съм ги да пеят над телата на убитите си, както и да оплакват тези, които са убили. Тази тяхна песен може да накара и камъните да заплачат. — Ила, която се беше заслушала, кимна в знак на съгласие, без да спира да плете.
Перин бързо започна да премисля. Досега му се струваше, че Калайджиите би трябвало непрекъснато да се боят, при всичките тези приказки за бягането от чуждата жестокост, но никой, който се страхува, не би и помислил да прекоси Айилската пустиня. Според това, което беше чувал, никой, който има ум в главата си, не би се опитал да прекоси Пустинята.
— Ако това е някаква история за песен… — почна Илиас, но Рен поклати глава.
— Не, приятелю. И аз не съм сигурен за какво е точно. — Той насочи цялото си внимание към Перин. — Младите Айил често пътуват до Погибелта. Някои от младите им хора тръгват сами, като си мислят, че са призвани да убият Тъмния. Повечето тръгват на малки групи. Да избиват тролоци. — Рен тъжно поклати глава и продължи мрачния си разказ. — Преди две години един наш табор, който прекосявал пустинята на около сто мили от Погибелта, се натъкнал на една от тези групи.
— Млади жени — намеси се Ила, не по-малко тъжно от съпруга си. — Почти момичета.
Перин ахна от изненада. Илиас се усмихна кисело.
— Момичетата Айил не са длъжни да гледат къща или да готвят, ако не искат, момко. Тези, които предпочитат да станат воини, се присъединяват към едик от бойните им кланове, Фар Дарейз Май, Деви на копието, и се сражават редом с мъжете.
Перин поклати глава и Илиас се изсмя.
Рен отново подхвана разказа си. Гласът му бе изпълнен със смут и неприязън.
— Всички млади жени били избити с изключение на една, но и тя вече умирала. Допълзяла до фургоните. Станало ясно, че разбирала, че са Туатан. Омразата й надмогвала болката, но тя носела толкова важно за нея послание, че трябвало да го предаде някому преди да умре, дори и тези някои да са били нашите хора. Мъжете тръгнали да видят дали не могат да помогнат на някоя от останалите — кръвта й била оставила следи по пясъка, — но всички били мъртви, а редом с тях — тройно повече мъртви тролоци.
Илиас подпря гръб в дървото и лулата му увисна между зъбите.
— На сто мили в Пустинята? Невъзможно! Джевик Кешар, така тролоците наричат Пустинята. Загиващата земя. Те не биха навлезли на сто мили в Пустинята, та ако ще всички мърдраали от Погибелта да ги подкарат.
— Ти, изглежда, знаеш доста за тролоците, Илиас — вметна Перин.
— Продължавай — изръмжа Илиас на Рен.
— По трофеите, които Айил носели със себе си, ставало ясно, че се връщали от Погибелта. Тролоците ги преследвали, но ако се съдело по оставените следи, малцина от тях успели да се върнат, след като избили Айил. Колкото до момичето, то не позволило никой да я докосне, дори да превържат раните й. Но сграбчила Търсача на табора за сетрето и ето какво му казала, дума по дума: „Листогризача е намислил да заслепи Окото на света, Изгубени. Намислил е да съсече Великата змия. Предупреди хората, Изгубени. Заслепителя на зрака иде. Кажи им да въстанат насрещу Оня, що иде с утрото. Кажи им…“ — и издъхнала. Листогризача и Заслепителя на зрака обърна се Рен към Перин — са айилските имена за Тъмния, но от това, което е казала, не разбирам и дума. Но въпреки това тя го е смятала за достатъчно важно, за да се доближи до онези, които очевидно е презирала, и да им го съобщи преди да издъхне. Но на кого? Ние сме сами за себе си, Народа, но не ми се струва, че е било предназначено за нас. За айилците? Те не биха ни оставили да им го предадем, дори и да се опитаме. — Той въздъхна тежко. — Нас да нарече Изгубени. Дотогава и не знаех колко всъщност ни мразят.