Ила остави плетивото в скута си и нежно го погали по главата.
— Нещо, което трябва да са разбрали в Погибелта — отрони замислено Илиас. — Да съсече Великата змия? Да убие самото Време? И да ослепи Окото на света? Все едно да каже, че иска да умъртви скала. Може да е бълнувала, Рен. Ранена и умираща, може просто да е загубила представа за реалността. Може дори да не е разбрала, че това са били ваши хора.
— Знаела е какво казва и на кого го казва. За нея е било нещо много по-важно от собствения й живот. А ние дори не можем да го разберем. Когато ви видях да влизате в стана ни, помислих си, че може би ще намерим най-сетне отговора, тъй като ти си бил… Илиас бързо му махна с ръка и Рен премълча онова, което се канеше да каже — тъй като си приятел и знаеш много необикновени неща.
— Но за това не знаех нищо — отвърна Илиас с тон, който сложи край на разговора. Сега тишината около лагерния огън се нарушаваше само от музиката и смеховете, отекващи в табора.
Облегнал рамене на едно от дърветата край огъня, Перин се мъчеше да отгатне смисъла на посланието. Но и за него то беше не по-малко безсмислено, отколкото за Рен и Илиас. Окото на света. Това го беше сънувал, и то неведнъж, но за тези сънища не искаше и да си помисли. Но виж, Илиас… В това се съдържаше някакъв въпрос, на който му се искаше да намери отговор. Какво се канеше да спомене Рен за брадатия мъж и защо Илиас така рязко го прекъсна? Опита се да си представи как ли изглеждат айилските момичета — навлизащи в Погибелта, там, където се осмеляваха да проникнат само Стражници, доколкото беше чувал; да се сражават с тролоци… и чу Егвийн — връщаше се и си тананикаше нещо.
Изправи се да я посрещне. Тя бързо се спря, наклонила глава настрани. В тъмното той не можа да види лицето й.
— Дълго те нямаше — каза той. — Добре ли се забавлява?
— Ядохме при майка му — отвърна тя. — А после потанцувахме… и се посмяхме. Не бях танцувала цяла вечност.
— Той ми напомня за Уил ал-Сеен. Винаги си проявявала достатъчно разум да не допуснеш Уил да ти завърти главата.
— Ейрам е добро момче и е много забавен — отвърна му тя твърдо. — Успя да ме развесели.
Перин въздъхна.
— Извинявай. Радвам се, че си се позабавлявала и си могла да потанцуваш.
Внезапно тя го прегърна и заплака на рамото му. Той неловко я погали по косата. „Ранд на мое място щеше да знае как да постъпи“ — помисли си Перин. Ранд се оправяше много по-лесно с момичетата. Не като него, дето никога не знаеше какво да направи и какво да каже.
— Казах ти, че съжалявам, Егвийн. Наистина се радвам, че ти е било приятно да потанцуваш. Наистина.
— Кажи ми, че са живи — изхлипа тя на гърдите му.
— Какво?
Тя се отдръпна и го погледна в очите.
— Ранд и Мат. И останалите. Кажи ми, че са живи.
Той вдиша дълбоко и се огледа нерешително в околния мрак.
— Живи са — отрони най-сетне Перин.
— Добре. — Тя бързо се почеса по брадичката. — Това исках да чуя. Лека нощ, Перин. И лек сън. — Повдигна се на пръсти, целуна го по бузата и се шмугна покрай него, преди да успее да й отвърне.
Той се извърна и я изгледа. Ила се изправи да я посрещне и двете жени се запътиха към фургона, говорейки си тихо. „Ранд щеше да го разбере — помисли си Перин, — но аз не мога.“
Тънкият сребрист сърп на младата луна се издигна над хоризонта, далече в нощта завиха вълци. Той потръпна. Утре щеше да има достатъчно време да мисли за вълците. Грешеше. Те го чакаха, за да го поздравят в съня му.
Глава 26
Бели мост
За всеобща радост последните колебливи тонове на онова, което трябваше да мине за „Вятъра, който клати върбата“, заглъхнаха и Мат свали от устата си гравираната със злато и сребро флейта на Том. Ранд, от своя страна, свали ръце от ушите си. Един моряк, който навиваше въже на палубата близо до тях, въздъхна облекчено. За миг единствените звуци около тях останаха плисъкът на вълните, ритмичното проскърцване на греблата и виенето на силния вятър. Вятърът духаше право срещу носа на „Вейка“ и безполезните платна, както в повечето случаи, бяха прибрани.