— Би трябвало да съм ти благодарен — изтърси най-сетне Том, — че ми показа колко вярна е старата поговорка. Колкото и да го учиш, прасето никога няма да засвири на флейта. — Морякът избухна в смях, а Мат надигна флейтата, сякаш се канеше да го удари с нея по главата. Том ловко измъкна инструмента от юмрука му и го прибра в кожения калъф. — Все си мислех, че вие, овчарите, си убивате времето, като надувате гайди и цафари, докато пасете стадата си. Сега вече разбрах, че трябвз да вярвам само на онова, което съм разбрал от първа ръка.
— Ранд е овчар — изсумтя Мат. — Той свири на гайда, не аз.
— Е, тъй де, той поне вдъхва известни надежди. А ти, момче, ти май по-добре да наблегнеш на жонглирането. Поне за това имаш известен талант.
— Том — намеси се Ранд. — Не разбирам защо се мъчиш толкова упорито. — Той хвърли поглед към моряка и сниши глас. — В края на краищата, ние всъщност нямаме намерение да ставаме веселчуни. Правим го само за да се прикрием, докато намерим Моарейн и другите.
Том дръпна мустака си и се загледа умислено в меката тъмнокафява кожа на калъфа на флейтата.
— Ами ако не ги намерим, момче? Не може да се каже със сигурност дори дали са живи.
— Живи са — отвърна му убедено Ранд и се обърна към Мат, за да подири подкрепа от него, но Мат беше сбърчил вежди и беше стиснал устни, а очите му се бяха забили в палубата. — Добре де, кажи и ти нещо — подкани го Ранд. — Какво си се нацупил толкова, че не можеш да свириш на флейта! И аз не се справям много добре. Пък и не знам някога да си искал да свириш на флейта.
— Ами ако са загинали? — промълви тихо Мат. — Трябва да се примирим с фактите, нали?
В този момент дежурният на мостика извика:
— Бели мост! Бели мост!
Ранд обаче остаца втренчен в лицето на приятеля си. Искаше да му каже толкова неща, за които не можеше да намери подходящи думи. Двамата бяха длъжни да вярват, че другите са оцелели. Трябваше да вярват. „А защо? — попита го един тъничък глас от дълбините на съзнанието му. — За да стане всичко като в някой от разказите на Том ли? Героите намират съкровището, побеждават злодея и заживяват дълго и щастливо, така ли? Но някои от разказите му не свършват така. В някои героите загиват. А ти герой ли си, Ранд ал-Тор? Герой ли си ти, овчарче?“
Мат внезапно се изчерви и отмести поглед. Освободил се от мислите си, Ранд скочи и се запъти към перилото, сред бъркотията по палубата. Мат бавно тръгна след него. Моряците се бяха разбързали. Босите им крака кънтяха по палубата. Някои мъкнеха големи кожени торби, натъпкани до пръсване с вълна, други оправяха въжета, дебели колкото китката на Ранд. Въпреки привидната суматоха всички вършеха работата си с увереността на хора, правили тези неща поне хиляда пъти, но капитан Домон подвикваше нареждания и ругаеше онези, които според него се пипкаха и не изпълняваха задълженията си достатъчно енергично.
Цялото внимание на Ранд беше приковано в онова, което се простираше пред тях и което се открои ясно пред очите му, след като загърбиха плавния завой на Аринел. Беше чувал много песни, разкази, и приказки на амбуланти, но сега легендата се откриваше пред очите му.
Арката на Бели мост се издигаше високо над просторната река, два пъти по-високо от мачтата на „Вейка“, ако не и повече, и от единия си край до другия блестеше в млечнобяло под слънчевите лъчи. Тънки като паешки крака пилони от същия материал стояха забити сред мощното течение и изглеждаха твърде крехки, за да могат да поддържат тежината на широкия мост. А той сякаш беше цял, сякаш издялан от един-единствен камък или изчукан от ръката на великан, просторен и съвършен, скочил над реката с въздушно изящество, което принуждаваше очите да забравят действителните му размери. Като цяло, в сравнение с него, градът, проснал се в източния му край, приличаше на джудже, макар че всъщност този град, който носеше същото име, беше много по-голям от Емондово поле. Малки лодки гъмжаха из Аринел, рибари хвърляха мрежите си. И над всичко това се извисяваше и грееше Бели мост.
— Изглежда като от стъкло — промълви Ранд.
Капитан Домон се спря зад него и пъхна палци в дебелия си кожен колан.
— Не ще да е, момко. От каквото и да е, не ще да е от стъкло. Колкото и дъжд да падне, не става хлъзгав. И най-острото длето в най-здравата ръка не може да го одраска.
— Останка от Приказния век — каза Том. — Винаги съм смятал, че е оттогава.
— Може — изсумтя капитанът. — Ама все още върши работа. Може и някой друг да го е вдигнал. Не е нужно да е работа на Айез Седай. Разшавай си кълките, глупак такъв! — изруга той някого от хората си и се забърза към кърмата.