Мат понечи да тръгне след него, но спря.
— Не може да си ги остави — промълви той и докосна калъфите с лютнята и флейтата. — Ти вярваш ли на тази история?
— Какво ти става напоследък, Мат? — попита Ранд. — Не беше такъв. Не съм те чувал да се засмееш от няколко дни.
— Не ми харесва да ме гонят като див заек — сряза го Мат. После въздъхна и се озърна боязливо. — Извинявай. От бягането е, от всичките тези непознати и… просто от всичко. Непрекъснато се стряскам. Погледна някого и не мога да се отърва от мисълта дали няма да ни издаде на Чезнещите, или да ни измами, или да ни окраде, или… О, Светлина, Ранд, та нима ти не си изнервен?
— Прекалено съм изплашен, за да съм изнервен — изсмя се Ранд.
— Какво смяташ, че са направили Айез Седай с племенника му?
— Не знам — отвърна притеснено Ранд. Знаеше за само една неприятност, която можеше да докара един мъж дотам, че да се забърка с Айез Седай. — Не е като нас, предполагам.
— Да, сигурно не е.
Известно време останаха умълчани. Ранд вече не беше сигурен от колко време чакат. Няколко минути сигурно, но на него му се струваше цял час. Чакаха да се върне Том, чакаха Бартим и Гелб да отворят прозореца и да ги обявят за Мраколюбци. А след това някакъв мъж влезе в уличката. Висок мъж. Качулката на черното му наметало беше дръпната напред и прикриваше лицето му, а наметалото беше черно като самата нощ.
Ранд стисна дръжката на меча толкова здраво, че кокалчетата на пръстите го заболяха. Мат също се изправи, приведе се и бръкна под наметалото си.
Човекът запристъпва право към тях и гърлото на Ранд се свиваше с всяка негова поредна стъпка. Внезапно мъжът се спря и отметна качулката. Беше Том.
— Е, щом и вие не можахте да ме познаете — ухили се веселчунът, — значи добре съм се маскирал за градските порти.
Избута ги и почна да прехвърля разни неща от старото си наметало в новото си облекло — толкова ловко, че Ранд не можеше да различи какво изважда и какво прибира. Забеляза, че новото наметало всъщност е тъмнокафяво. Кафяво, не черно. Мат продължаваше да държи ръката си под дрехата и така се беше втренчил в гърба на Том, сякаш беше готов да използва скритата си кама.
Том ги изгледа сърдито и изсумтя:
— Ей, няма време да си играем на плашене. Излизаме един по един, така, че да се виждаме. Ти не можеш ли малко да се поизгърбиш, Ранд? Така, както си щръкнал, си като знаме. — Той преметна вързопа на гръб и отново смъкна качулката над лицето си. Изобщо не приличаше на белокос веселчун. По-скоро имаше вид на някой от многото пътници, беден човек, който не може да си позволи кон, да не говорим за карета. — Хайде, тръгваме. Вече загубихме много време.
Ранд нямаше нужда да го убеждават, но въпреки това се поколеба преди да излезе на площада. Никой от редките минувачи не им обръщаше внимание — повечето дори не ги поглеждаха, — но раменете му, се бяха стегнали на възел и той очакваше всеки момент някой да го посочи и да викне, че е Мраколюбец, което щеше да превърне хората наоколо в тълпа, готова за убийство. Очите му пробягаха по откритото пространство, над хората, улисани в суровото си ежедневие — и когато отново се върнаха на площада, мърдраалът вече го беше прекосил наполовина.
Дори и не се опита да размишлява откъде ли се е появил. Но съществото закрачи към тримата с бавна и зловеща крачка, като хищник, приковал жертвата си с поглед. Хората боязливо се заотдръпваха от силуета с черния плащ, избягваха да погледнат към него. Площадът някак изведнъж опустя.
Ранд замръзна. Опита се да призове празнотата, но беше все едно да хванеш дим. Невидимият поглед на Чезнещия го прерязваше до костите.
— Не гледайте в лицето му — промърмори Том. Гласът му беше дрезгав и скършен, сякаш със сила измъкваше думите от гърлото си. — Светлината да ви изгори, не го гледайте в лицето!
Ранд се насили да извие очите си настрана — и почти изстена: сякаш в лицето му се беше впила пиявица — но дори когато заби поглед в камъните на паважа, продължаваше да вижда приближаващия се мърдраал. Беше като котка, играеща си с мишки, развеселена от напразните им усилия да избягат. Чезнещият вече преполовяваше разстоянието помежду им.
— Така ли ще стоим? — изхриптя Ранд. — Трябва да бягаме… да се измъкнем. — Но не можеше да накара краката си да помръднат.
Мат бе измъкнал камата с рубина на дръжката; ръката му трепереше. Зъбите му се бяха оголили от ярост и страх.