— Мислиш… — Том спря да преглъща и продължи дрезгаво. — Мислиш, че можеш да го надвиеш, така ли, момче? — Старецът започна да мърмори на себе си. Единствената дума, която Ранд успя да долови, беше „Овин“. Внезапно Том изръмжа: — Не трябваше изобщо да се замесвам с вас, момчета. Не трябваше. — Той смъкна вързопа си и го хвърли в ръцете на Ранд. — Погрижи се за това. Като кажа „бягай“, бягате и няма да спирате чак до Кемлин. „Кралски благослов“. Това е хан. Запомнете това в случай… просто го запомнете.
— Защо… — почна Ранд. Мърдраалът вече беше на не повече от двадесетина крачки. Краката на младежа сякаш бяха станали оловни.
— Просто го запомнете! — изръмжа Том. — „Кралски благослов“. Сега БЯГАЙТЕ!
И ги блъсна назад. Ранд побягна, Мат хукна след него.
— БЯГАЙТЕ! — Том скочи напред с гърлен, безсловесен рев. Право срещу мърдраала. Ръцете му политнаха в плавен жест, сякаш поемаше овациите на публиката за най-доброто си представление, в китките му се появиха две ками. Ранд се закова на място, но Мат го задърпа.
Чезнещият беше не по-малко изненадан. Ленивата му походка замря в полукрачка, ръката му посегна към дръжката на черния меч, увиснал на кръста му, но дългите крака на веселчуна бързо преодоляха разстоянието, което ги делеше. Том връхлетя върху мърдраала преди черното острие да изпълзи наполовина от ножницата и двамата с трясък се срутиха сред площада. Неколцината все още останали минувачи се изпокриха.
— БЯГАЙТЕ! — Ослепително синя мълния прониза въздуха и Том изкрещя, но дори сред крясъка успя да извика отново: — БЯГАЙТЕ!
Ранд се подчини. Крясъците на веселчуна го подгониха.
Притиснал вързопа на Том до гърдите си, той се затича с всичка сила. Паника се плъзна от площада през целия град, докато Ранд и Мат тичаха, понесени на вълната на ужаса. Продавачи оставяха стоката си и се скриваха в дюкяните си при вида на лудо тичащите младежи. Издрънчаха кепенци, изплашени лица надничаха през прозорците на къщите и бързо се скриха. Градът вреше като разровен мравуняк.
Когато наближиха градските порти, Ранд внезапно се сети за онова, което Том му беше подхвърлил за ръста му, и без да забавя ход, се сгърби, като се постара да не си личи, че го прави нарочно.
Портите бяха отворени. Двама пазачи със стоманени шлемове и ризници до кръста, навлечени върху грубите им червени куртки с бели яки, стискаха алебардите си и гледаха притеснено към града. Единият изгледа подозрително Ранд и Мат, но те не бяха единствените, които тичаха навън. Заедно с тях се изсипваше мощен поток изплашени хора, задъхани мъже, разхлипаци жени, понесли бебета и влачещи разплакани дечица, пребледнели майстори, още не свалили престилките си, стиснали инструментите си в ръце.
„И накъде ли са се запътили? — помисли си Ранд зашеметен. — Том. О, Светлината да ме спаси дано, Том!“
Продължиха да тичат, докато и последният от избягалите през градските порти изостана зад тях, и още, чак докато градът се скри от погледа им.
Най-сетне Ранд рухна на колене на земята. Пътят се простираше празен пред тях и се губеше сред голи дървеса. Мат го задърпа.
— Хайде. Хайде — подканяше го задъхано Мат. Кална пот се стичаше по лицето му. — Не бива да спираме.
— Том — промълви Ранд. Ръцете му стиснаха вързопа с наметалото и вещите на веселчуна. — Том!
— Той е мъртъв. Сам видя. Сам чу. О, Светлина, Ранд, той е мъртъв!
— Ти смяташе, че Егвийн, Моарейн и останалите също са мъртви. Ако са мъртви, защо мърдраалите продължават да ги търсят? А?
Мат падна на колене до него.
— Добре. Те може би са живи. Но Том… ти видя! Кръв и пепел, Ранд, същото може да сполети и нас.
Ранд бавно кимна. Пътят зад тях все още беше празен. Почти очакваше — надяваше се поне — Том все пак да се появи, забързан, пухтящ под мустаците си, за да им покаже каква беля са му те двамата. „Кралски благослов“ в Кемлин. Той с мъка се изправи и метна вързопа на Том на гърба си Мат го изгледа боязливо, с присвити очи.
— Да тръгваме — въздъхна Ранд и пое по пустия Кемлински път.
Глава 27
Прибежище в бурята
Перин се дразнеше заради изгубеното време, прекарано с Туатан в ленивото пътуване на югоизток. Пъстроцветните фургони не завъртаха колелата си преди слънцето да се е вдигнало високо над хоризонта и спираха рано следобед, ако намереха удобно място за бивак. Кучетата подтичваха край фургоните, а много често и хлапетиите с тях. Никак не им беше трудно да ги следват. Всяко подмятане, че могат да продължат напред или да побързат, се посрещаше със смях или с думите: