— И какво, да си изморим конете ли?
Изненада се, като разбра, че Илиас не споделя чувствата му. Илиас не искаше да се вози на фургоните — предпочиташе да ходи пеш, като понякога вървеше в челото на колоната, но никога не предложи да ги напуснат, нито настояваше да продължат напред.
Странният брадат мъж със странните кожени дрехи беше съвсем различен от деликатните Туатан. Дори когато не бяха отседнали на бивак, човек не можеше да сбърка Илиас с никой друг от Народа, и не само заради дрехите му. Илиас крачеше с ленивата походка на вълк, която само се подчертаваше от кожите и кожената му шапка, и излъчваната от него опасност изглеждаше толкова естествена, колкото жегата, излъчвана от огън, и това правеше отликата му от Пътуващия народ доста ярка. Млади или стари, всички от Народа стъпваха с радост по земята. В походката им не се долавяше притеснение от предстояща опасност, а само наслада. Дечицата, разбира се, щурееха наоколо, изпълнени с чистия порив на самото движение, но сред Туатан белобрадите старци и бабите също стъпваха леко и ходът им напомняше за тържествен танц. Целият Народ сякаш всеки миг бе готов да затанцува, дори когато стояха на място, дори в редките минути, когато таборът не бе огласян от музика. Цигулки и флейти, ксилофони и цитри, и барабани — всичко се смесваше в разногласна хармония около фургоните им почти всеки час, било когато стануваха, или когато се движеха. Радостни песни и бликащ смях, тъжни песни — събудеше ли се някой в табора, екваше музика.
Край всеки фургон, до който се спираше Илиас, го посрещаха приятелски кимания и усмивки. Край всеки огън, до който приседнеше, го срещаше блага дума. Сигурно това беше ликът, който Народът винаги показваше на външни хора — открити, усмихнати лица. Но Перин беше усетил, че зад тази повърхност се крие боязливостта на полуопитомена сърна. Нещо дълбоко се криеше зад усмивките, предназначени за двамата от Емондово поле, нещо, което издаваше безпокойство. И което започна да изчезва едва след като минаха много дни. Но спрямо Илиас тази боязливост беше по-силна. Когато не ги гледаше, те го проследяваха неприкрито, сякаш притеснени какво ли може да им стори. Когато преминаваше през табора, стъпалата им, готови да затанцуват, бяха готови да побягнат.
Илиас определено не се чувстваше по-удобно с техния Път на листото, отколкото те от неговото присъствие, и непрекъснато свиваше уста. Не точно от снизхождение и определено не от презрение, по-скоро сякаш му се искаше да бъде някъде другаде, но не и с тях. Но въпреки това всеки път, щом Перин надигнеше глас да ги напуснат, Илиас му изшъткваше, че е добре да си починат малко, само още няколко дни.
— Вие сте преживели трудни времена преди да ме срещнете — отговори Илиас на третия или четвъртия път. — А ви очакват още по-големи трудности. — Той се усмихна, с уста, пълна с парче от изпечения от Ила сладкиш. Жълтоокият му поглед бе някак си разсеян дори когато се усмихваше. Може би дори повече, когато се усмихваше — усмивката рядко озаряваше очите му на хищник. Илиас се беше изтегнал край огъня, както обикновено отказвайки да седне на пъновете, примъкнати за тази цел. — Не бързай толкова да се напъхаш в ръцете на Айез Седай.
— Ами ако Чезнещите ни намерят тук? Какво би могло да ги задържи, ако просто си стоим така и ги чакаме? Три вълка не могат да ги задържат, а Пътуващият народ няма да ни помогне много. Та те няма да защитят дори себе си. Тролоците просто ще ги изколят, и това ще стане по наша вина. Все едно, рано или късно ще трябва да ги напуснем. По-добре рано.
— Нещо ми подсказва да изчакаме. Само още няколко дни.
— Нещо? Какво нещо?
— Отпусни се, момко. Приеми живота такъв, какъвто е. Бягай, когато се наложи, бий се, когато трябва, почивай, когато можеш.
— Какво искаш да кажеш с това „нещо“?
— Я си хапни малко сладкиш. Ила не ме харесва, но не мога да отрека, че ме храни добре, когато им дойда на гости. В становете на Народа винаги ще намериш добра храна.
— Какво е това „нещо“? — настоя Перин. — Ако знаеш нещо, а не ни го казваш…
— Нещо — отрони Илиас и сви рамене, сякаш той самият не го разбираше напълно. — Нещо ми подсказва, че е много важно да се изчака. Само още няколко дни. Не изпитвам често такива предчувствия, но съм се научил да им се доверявам, когато ме сполетят. Спасявали са ми живота неведнъж. Този път е някак си по-различно, но е важно. Усещам го. Ако искаш да побегнеш, бягай. Но без мен.