И това беше всичко, което казваше, колкото и пъти да го подпитваше Перин. Изтягаше се, разговаряше с Рен, похапваше, похъркваше, нахлупил странната си капа над очите, и отказваше да спорят повече за евентуално напускане на табора. Нещо му подсказвало да изчакат. Нещо му подсказвало, че е важно. Не можел да каже точно кога щял да дойде моментът да си тръгнат. Не се коси, момко, Опитай от гозбата. Отпусни се.
Перин така и не успяваше да се отпусне. Нощно време обикаляше около шарените фургони, загрижен дори заради това, че никой друг не намира някакво основание за тревога. А Туатан пееха и танцуваха, готвеха си и се хранеха край лагерните си огньове — сушени плодове и орехи, диви ягоди и зеленчуци — месо не ядяха — и продължаваха да се занимават с хилядите си домашни работи, сякаш световните дела изобщо не ги притесняваха. Децата им тичаха и играеха навсякъде, катереха се по дърветата, смееха се и се търкаляха по земята с кучетата. Пълно безгрижие. Тук нищо на света не можеше да разтревожи никого.
Като ги гледаше, краката го засърбяваха да стане и да си тръгне. „Да си заминем, преди да сме довели преследвачите си при тях. Те ни приеха, а ние се отплащаме на добротата им, като ги застрашаваме. Те поне имат основание да живеят с леко сърце. Нищо не ги преследва. Виж, нас тримата…“
Трудно беше да заговори Егвийн. Тя или си говореше с Ила, или танцуваше с Ейрам под звуците на флейти, цигулки и барабани, под звуците на мелодиите, които Туатан бяха събрали от целия свят, или на резките, пронизителни песни на самия Пътуващ народ, резки, независимо дали бяха бързи, или бавни. Знаеха много песни. Някои от тях беше чувал у дома, макар много често да се оказваха с различни имена от тези, с които бяха известни в Две реки, и с различни думи. „Три момичета в ливадата“ например Калайджиите наричаха „Хубави девойчета танцуват“ и според тях „Вятъра от север“ се наричала „Силен дъжд вали“ в някои земи и „Завръщането на Берин“ в други. Когато ги помоли, без да се замисля, да му изпеят „Калайджията ми взе котлите“, те изпопадаха от смях. Знаеха я, но под името „Захвърли перцата“.
Той можеше да разбере желанието на Егвийн да танцува. У дома, в Емондово поле, никой не го смяташе за много добър танцьор, но тези песни просто те дърпаха за краката и той никога досега не беше танцувал толкова дълго, толкова всеотдайно и толкова хубаво. Танците направо го омайваха и караха кръвта му да пулсира в ритъм с барабаните.
На втората вечер Перин за пръв път видя жените, танцуващи на някои от по-бавните мелодии. Огньовете тлееха и нощта бе прилегнала ниско над фургоните, а пръстите на свирачите потупваха по барабаните в лек, бавен ритъм. Най-напред един барабан, после втори, докато всички барабани в табора не подхванаха същия тих, настоятелен тътен. Настъпи пълна тишина, кънтяха само барабаните. Някакво девойче в червена рокля се понесе в светлината, развяло големия си плетен шал. В косата си беше сплела нишки с мъниста. Изрита обувките си настрани. Флейта подхвана мелодията, тихо зави, и момичето затанцува. Протегна ръце и шалът се развя зад гърба й; бедрата й се залюляха, голите й стъпала заситниха под ритъма на барабаните. Тъмните очи на девойчето се приковаха в Перин, усмивката й изгря полека на устните й, бавна като танца й. Завъртя се в кръг пред него, като му се усмихваше през рамо.
Той преглътна с мъка. Топлината, избила на лицето му, съвсем не беше от огъня. Второ момиче се присъедини към първото, ресните на шаловете им се поклащаха с барабанния ритъм и бавното полюшване на бедрата им. И двете му се усмихваха. Той се окашля дрезгаво. Страх го беше да се огледа; лицето му беше почервеняло като цвекло и всеки, който не следеше танца на девойките, сигурно в този миг наблюдаваше него и му се смееше. Беше сигурен в това.
Такова нещо не беше му се случвало в Емондово поле. Танцуването с момичета на Моравата въобще не можеше да се сравни с това, което изпитваше сега. Изведнъж му се прииска вятърът да задуха по-силно, за да го охлади.
Момичетата отново затанцуваха пред очите му, само че вече бяха станали три. Едната му намигна лукаво. Очите му се замятаха трескаво. „О, Светлина — помисли си той. — Какво да правя? Какво би направил Ранд на мое място? Той се оправя по-добре с момичетата от мен.“
Танцуващите момичета тихо се засмяха; мънистата подрънкваха, когато те докосваха с пръсти дългите си коси, спускащи се по раменете им, и на Перин му се стори, че лицето му ще пламне. После към девойките се присъедини една малко по-възрастна жена, за да им покаже как трябва да се играе. Той изстена, предаде се и притвори очи. Дори за затворените му клепачи насмешливият им смях го гъделичкаше. Дори през затворените си клепачи продължа ваше да ги вижда. По челото му потече пот и той отново пожела вятърът да духне по-силно.