Според Рен момичетата не танцували често точно този танц, а и жените го правели рядко, а според Илиас те нарочно го играели напоследък всяка вечер — заради Перин.
— Би трябвало да ти благодаря — каза му Илиас една вечер. — При вас, младите, е друго, но на стар човек като мен му трябва малко повече от един огън, за да му се стоплят кокалите. — Перин го изгледа сърдито. Когато Илиас се отдалечи от него, по изгръбената му стойка си личеше, че му се смее негласно.
Перин скоро привикна да не измества засрамем очи от танцуващите жени и момичета, макар че намигванията и усмивките им продължаваха да го изкушават. Една, да речем, както и да е — но пет или шест, и всички наоколо те гледат… Той така и не успя да надмогне свяна си и да престане да се изчервява.
А после и Егвийн започна да учи танца. Две от момичетата, които го бяха танцували първата вечер, се заловиха да й показват, пляскайки с ръце в ритъм, докато тя повтаряше заплетените стъпки, а заетият от някого шал се развяваше около нея. Перин понечи да каже нещо, но после реши, че ще е по-разумно да не си хаби езика. Когато момичетата прибавиха вълнистите поклащания на бедрата, Егвийн се разсмя и трите девойки с кикот се олюляха една друга в прегръдките си. Но Егвийн беше настоятелна, очите й блестяха, на бузите й избиха червени петна.
Ейрам следеше танца й със зноен, жаден поглед. Стройният хубав млад мъж й беше подарил гердан със сини мъниста, който тя носеше непрекъснато. (Напоследък усмивките на Ила, когато за първи път бе забелязала интереса, проявяван от внука й към Егвийн, се бяха сменили със загриженост.) Перин реши да следи внимателно младия Ейрам.
Веднъж успя да засече Егвийн сама край един фургон и й каза:
— Весело ти е, нали?
— А защо да не ми е весело? — Тя попипа сините мъниста на шията си и се усмихна. — Не е нужно всички да се стараем да сме толкова нещастни като теб. Нямаме ли малко право да си доставим радост?
Ейрам стоеше недалече от тях — той никога не се отдалечаваше от Егвийн, — скръстил ръце на гърдите си, и се усмихваше: хем лукаво, хем предизвикателно. Перин сниши глас:
— Мислех, че държиш да стигнеш до Тар Валон. Никои тук няма да те научи как да станеш Айез Седай.
Егвийн отметна глава.
— А аз си мислех, че не искаш да стана Айез Седай.
— Кръв и пепел, ти вярваш ли, че тук сме в безопасност? Някой Чезнещ може да ни намери всеки момент.
Ръката й, стиснала мънистата, трепна.
— Каквото има да става, ще стане, независимо дали ще напуснем утре, или след седмица. Убедена съм в това. Наслаждавай се, Перин. Може това да се окаже последната възможност да се порадваме на живота.
Тя го погали тъжно с пръсти по бузата. А после Ейрам й протегна ръка и тя се понесе засмяна към него. Докато двамата тичаха към свирещите цигулки, хванати за ръце, Ейрам го изгледа победоносно през рамо, сякаш му каза: „Тя не е твоя, но ще стане моя“.
Твърде силно им влияеше магията на Народа, помисли си Перин. „Илиас е прав. Не им е нужно да те убеждават в Пътя на листото. Той сам се просмуква в теб.“
Вечерта Ила го погледна как се присвива под студения вятър и измъкна от фургона дебел вълнен плащ. Той се зарадва, че плащът беше тъмнозелен, а не червен или яркожълт. Когато го наметна на раменете си, се изненада, че му е съвсем по мярка, но Ила промърмори:
— Можеше да стои и по-добре. — И хвърли бърз поглед към секирата на колана му. Очите й бяха пълни с тъга, въпреки усмивката на устните й. — Можеше да стои и по-добре.
Всички Калайджии бяха такива. Усмивките не слизаха от лицата им, те никога не се поколебаваха да го поканят да приседне до тях да пийнат или да послушат музика, но очите им винаги поглеждаха към секирата и той усещаше какво си мислят. Не инструмент, а оръжие. Насилието над друг човек никога не може да има оправдание. Пътят на листото.
Понякога му се дощяваше да им закрещи, че на този свят има тролоци и Чезнещи. Че има такива, които са готови да смачкат всяко листо. Че Тъмния е тук и че Пътят на листото ще изгори в очите на Баал-замон. И упорито продължаваше да носи секирата на кръста си, дори отмяташе плаща си, та да я виждат. От време на време Илиас поглеждаше присмехулно към оръжието, увиснало тромаво на хълбока му, и се ухилваше, а жълтите му очи сякаш четяха мислите му. Това почти го караше да загърне секирата. Почти.