Макар таборът на Туатан да беше извор на непрестанно раздразнение, тук сънищата му поне бяха по-нормални. Понякога се събуждаше, плувнал в пот, след като беше сънувал тролоци и Чезнещи, нахлули в стана: цветните като пролетна дъга фургони пламнали като клади от хвърлените в тях факли, хората, падат сред локви кръв, мъже, жени и деца тичат и пищят и загиват, без да оказват никаква съпротива, без да се опитват да се защитят от съскащите като коси мечове на чудовищата. Нощ след нощ скачаше и се събуждаше сред мрака, задъхан, стиснал дръжката на секирата, докато не осъзнаеше, че фургоните не са обгърнати в пламъци, че наоколо няма никакви окървавени животински муцуни, озъбени над разкъсани и сгърчени, търкалящи се по земята човешки тела. Ако изобщо имаше някакво място за Тъмния в неговите сънища, то тези бяха най-подходящи, но такова място нямаше. Никакъв Баал-замон. Просто най-обикновени кошмари.
Ала когато беше буден, усещаше присъствието на вълците. Те стояха надалече от стана, а също и от кервана, когато се движеха, но той винаги знаеше, че са наоколо. Усещаше презрението им към кучетата, бранещи табора на Туатан. Шумни животни, техни бивши събратя, отдавна забравили за какво са предназначени челюстите им, забравили вкуса на топла кръв; можеха да уплашат хора, но щяха да легнат и да се предадат, само да се появеше глутницата. С всеки следващ ден усещането за тяхното присъствие ставаше все по-остро и ясно.
С всеки следващ залез Пъструша ставаше все по-нетърпелива. След като Илиас толкова държеше да свършат тази работа с отвеждането на човеците на юг, значи тя трябваше да се свърши — но стига с това бавно пътуване. Вълците бяха привикнали да скитат волно и на нея никак не й харесваше да остава далече от глутницата си за дълго. Нетърпеливост изгаряше и Вятър. По тези места ловът беше съвсем оскъден, а той мразеше да се храни с полски мишки, плячка, подходяща само за кутрета, докато се учат да ловуват, както и за престарели единаци, които не могат вече да свалят сърна или елен. Понякога на Вятър му се струваше, че Горньо беше прав: да оставим човешките грижи на човеците. Но той избягваше подобни мисли, когато Пъструша беше наблизо, и още повече в присъствието на Скокливец. Скокливец беше посивял, покрит с белези ветеран, безстрастен с познанията, придобити от времето, с хитрост, която до голяма степен компенсираше онова, което възрастта му беше отнела. За човеците му беше все едно, но Пъструша държеше тази работа да се свърши и Скокливец щеше да чака, докато тя чака, и да тича, когато тя тича. Вълк или човек, бик или мечка, каквото и да заплашеше Пъструша, щеше да срещне челюстите на Скокливец, които да го пратят във вечния му сън. В това се състоеше целият живот на Скокливец и тъкмо то караше Вятър да бъде предпазлив, докато Пъструша сякаш не обръщаше внимание на мислите и на единия, и на другия.
Всичко това Перин усещаше ясно в ума си. И трескаво желаеше да се озоват най-сетне в Кемлин и да тръгнат с Моарейн към Тар Валон. Дори и да не намереше там отговори, поне всичко това щеше да свърши. Илиас го поглеждаше и сякаш четеше мислите му.
Този път сънят започна по-леко, отколкото другите напоследък. Той седеше край кухненската маса на Алзбет Люхан и точеше секирата с камък. Госпожа Люхан никога не позволяваше да се върши ковашка работа, нито каквото и да е, което намирисваше на ковачница, в къщата. Майстор Люхан дори трябваше да изнася кухненските й ножове извън дома, за да ги наточи. Но сега тя готвеше гозба на огнището и не го сгълча заради секирата. Нищо не му каза дори когато един вълк пристъпи в къщата и прилегна на пода, между Перин и вратата към двора. Перин продължаваше да точи брадвата. Скоро, съвсем скоро щеше да дойде моментът да я използва.
Внезапно вълкът се изправи и изръмжа гърлено, гъстата козина по гърба му настръхна. В кухнята, откъм двора, пристъпи Баал-замон. Госпожа Люхан продължаваше да се занимава с готвенето.
Перин скочи и вдигна секирата, но Баал-замон не обърна внимание на оръжието му, а се загледа във вълка. На мястото на очите му заиграха пламъци.
— Това ли трябва да те пази? Е, срещал съм го и преди. Много пъти преди.
Той посочи напред с кривия си пръст, а вълкът зави и от очите, ушите, устата и кожата му избухнаха пламъци. Воня на изгоряло месо и козина изпълни кухнята. Алзбет Люхан вдигна капака на гърнето и разбърка гозбата с дървената лъжица.