Перин изтърва секирата и скочи напред, мъчейки се да загаси пламъците с ръце. Вълкът се разсипа на черна пепел в дланите му. Втренчен в безформената купчина върху прясно пометения под на госпожа Люхан, той заотстъпва. Дощя му се да изтрие мазните сажди от дланите си, но при мисълта, че ще полепнат по дрехите му, стомахът му се преобърна.
— Остави ме! — изкрещя той. Госпожа Люхан изтръска лъжицата на ръба на гърнето и отново го захлупи, като си мърмореше тихо.
— Не можеш да избягаш от мен — каза Баал-замон. — Не можеш да се скриеш от мен. Ти си онзи и си мой. — Зноят от пламъците в очите му накара Перин да заотстъпва през кухнята, докато не опря гръб в стената. Госпожа Люхан отвори капака на фурната, за да нагледа хляба. — Окото на света ще те погълне — каза Баал-замон. — Бележа те за свой! — Той замахна със сгърчената си длан, сякаш да хвърли нещо; пръстите му се разтвориха и към лицето на Перин полетя гарван.
Черният клюн разкъса лявото му око и Перин изпищя… и се изправи, стиснал лицето си в длани, обкръжен от притихналите фургони на Пътуващия народ. Разтвори бавно ръце. Нямаше болка, нито кръв. Но си я спомняше, спомняше си пронизалата го ужасна болка.
Потръпна и изведнъж видя Илиас, приклекнал в предутринния здрач, протегнал ръка към него, сякаш се канеше да го разтърси, за да се събуди. Отвъд дърветата, под които стояха фургоните, виеха вълците — вой от три гърла. И той усети онова, което изпитваха. „Пламък. Болка. Пламък. Омраза. Омраза! Убий!“
— Да — промълви тихо Илиас. — Време е. Ставай, момче. Време е да си тръгваме.
Все още замаян, Перин се измъкна от завивките си. Докато навиваше одеялото си, от фургона излезе Рен, триейки сънливо очи. Търсача погледна към небето и единият му крак замръзна във въздуха над стъпалото. Само очите му се движеха, докато гледаше напрегнато в небето, макар Перин да не разбираше в какво се взира. На изток няколко облака бяха увиснали неподвижно, прошарени отдолу с розови нишки от слънцето, което всеки миг щеше да изгрее, но нищо друго не се виждаше.
Илиас се върна с оскъдните си лични вещи и Рен слезе по стълбичката.
— Трябва да променим посоката на пътя си, стари приятелю. — Търсача отново погледна притеснено към небето. — Днес тръгваме в друга посока. Ще дойдете ли с нас? — Илиас поклати глава и Перин кимна в подкрепа, сякаш бяха обсъдили всичко. — Е, тогава се пазете, приятелю. Има нещо в този ден… Смятам, че фургоните ни ще тръгнат на изток. Може би чак до Гръбнака на света. Може би ще намерим някой стеддинг и ще останем в него за известно време.
— Бедите никога не спохождат стеддинг — съгласи се Илиас. — Но Огиер никак не са отворени за странници.
— Всички са отворени за Пътуващия народ — отвърна Рен и се засмя. — Освен това, дори и Огиер имат котли и разни други неща за калайдисване. Хайде, да похапнем за закуска и ще поговорим.
— Няма време — отвърна Илиас. — Ние също трябва да тръгнем, и то скоро. Колкото се може по-скоро. Изглежда, днес е подходящ ден за тръгване.
Рен се постара да го убеди да останат поне да похапнат, а когато Ила се появи от фургона с Егвийн, тя също започна да го убеждава, макар и не толкова настоятелно. Изричаше всички подходящи за случая думи, но с някаква скована учтивост, и беше повече от ясно, че ще се радва да види най-сетне гърба на Илиас, ако не и този на Егвийн.
Най-сетне Рен вдигна безпомощно ръце.
— Е, добре. Не помня някога да съм пускал гост да си отиде от табора без прощален пир, но… — Той отново погледна боязливо към небето. — Е, струва ми се, че и ние самите трябва да потеглим рано. Може би ще ядем по пътя. Но поне си вземете сбогом с всички.
Илиас понечи да възрази, но Рен вече се беше забързал от фургон на фургон и скоро целият табор се събра, всички бяха облекли шарените си дрехи — такъв шемет от цветове, в сравнение с който червено-жълтият фургон на Рен и Ила изглеждаше почти безцветен. Едрите песове се мушкаха сред множеството, изплезили дълги езици, и се оглеждаха за някой желаещ да ги почеше зад ушите, докато Перин и останалите търпеливо се ръкуваха с всеки поотделно и следваше прегръдка след прегръдка. Момичетата, които бяха танцували всяка нощ, не се задоволяваха само с ръкуване и прегръдките им накараха Перин изведнъж да му се прииска да остане — докато не усети, че всички го гледат, от което лицето му придоби цвета на фургона на Търсача.
Ейрам придърпа Егвийн настрана. Перин не можеше да чуе какво й говори, но тя тръскаше глава, отначало бавно, после все по-рязко, а той правеше умолителни жестове. Лицето му се променяше, от молба към убеждение, но тя продължаваше упорито да клати глава, докато Ила не я освободи от внука си, като му подвикна сърдито. Начумерен, Ейрам тръгна нанякъде, пропускайки останалата част от сбогуването. Ила го изгледа, колебаейки се дали да му извика да се върне. „Тя също изпитва облекчение — помисли си Перин. — Облекчение, че няма да тръгне с нас… с Егвийн.“