— Дойдохте в мир — изрече напевно Рен накрая и се поклони тържествено. — Тръгнете си в мир. Огньовете ни ще ви срещнат винаги с добре дошли, в мир. Пътят на листото е мир.
— Мир вам, завинаги — отвърна Илиас. — И на целия ви Народ. — Той се поколеба и допълни: — Аз ще намеря песента, или друг ще я намери, но песента ще се запее, тази година или догодина. Както е било нявга, и както ще бъде, свят без край.
Рен примигна изненадан, а Ила беше съвсем сащисана, но всички останали Туатан промърмориха в отговор:
— Свят безкрай. Свят и време безкрай. — Рен и жена му побързаха да го повторят след останалите.
И тогава наистина настъпи мигът да си тръгнат. Още няколко последни сбогувания, още няколко последни напомняния да се пазят, няколко последни усмивки и намигания, и ето че те вече започнаха да се отдалечават от табора. Рен ги придружи чак до края на гората, а две от кучетата махаха опашки край него.
— Наистина, стари приятелю, трябва много да внимавате. Този ден… Проклетия някаква е тръгнала по света, боя се, а колкото и да се преструваш, ти не си толкова проклет, че да не те погълне.
— Мир вам — каза Илиас.
— И вам — тъжно отекна гласът на Рен. След като той се отдалечи, Илиас се навъси, забелязал, че двамата го гледат с интерес.
— Не че вярвам в тази тяхна глупава песен — изръмжа той. — Но нямаше нужда да ги натъжаваме, като объркаме церемонията им, нали? Казах ви, че понякога много държат на ритуалите си.
— Разбира се — учтиво отвърна Егвийн. — Изобщо нямаше нужда.
Илиас извърна глава и промърмори нещо под нос. Пъструша, Вятър и Скокливец се появиха, за да поздравят Илиас, без да се подмазват като песовете от табора, но с достойнство, като равни с равен. Перин долови какво се таи в главите им. „Очи-огън. Сърцезъб. Смърт. Сърцезъб.“ Перин разбираше какво означава това. Тъмния. Говореха за съня му. И за собствения си сън.
Той потръпна, а вълците се понесоха напред, за да огледат пътя. Беше ред на Егвийн да язди Бела и той закрачи до нея. Както обикновено, водеше ги Илиас: крачеше енергично и стъпките му сякаш поглъщаха пътя пред него.
Перин не искаше да мисли за съня си. Досега беше смятал, че вълците ги пазят от всички опасности. „Не съвсем. Приеми. С цяло сърце. С цял разум. Още се съпротивляваш. Съвсем — само когато приемеш.“
С усилие той изтласка вълците от главата си и примигна изумен. До този момент не знаеше, че може да го направи. Реши да не ги пуска да се върнат отново. „Дори и в сънищата ли?“ Не беше сигурен дали последната мисъл е негова собствена, или вълча.
Егвийн все още носеше гердана със сини мъниста, който й беше подарил Ейрам, и клонче с яркочервени листа, вплетено в косата й, също дар от младия туатанец. Че Ейрам се беше опитал да я убеди да остане с Пътуващия народ, в това Перин не се и съмняваше. Радваше го, че тя не се беше поддала, но все пак му се искаше да не гали мънистата на шията си с такава нежност.
Най-сетне той й проговори:
— Какво толкова разговаряше с Ила? Всеки път, когато не танцуваше с онзи дългокракия, говореше с нея, сякаш си споделяхте някаква кой знае каква тайна.
— Ила ме съветваше как да бъда жена — отвърна му разсеяно Егвийн.
Той се разсмя, а тя го погледна заплашително, но Перин не забеляза гневния й поглед.
— Съветвала! На нас никой не ни казва как да бъдем мъже. Ние просто сме.
— Аха — отвърна Егвийн. — Значи затова се справяте толкова лошо.
Пред тях отекна гръмкият кикот на Илиас.
Глава 28
Стъпки във въздуха
Нинив се взря захласната в онова, което се разкри пред очите й надолу по реката: Бели мост, блеснал с млечния си цвят под лъчите на слънцето. „Още една легенда — каза си тя, поглеждайки към Стражника и Айез Седай. — Поредната легенда, а те сякаш дори и не я забелязват.“ И реши да не се удивлява повече. „Ще ми се смеят, ако ме видят как съм зяпнала като някоя селска тиква.“