От онази утрин, след Шадар Логот, когато намери Моарейн и Лан на брега на Аринел, между нея и Айез Седай не беше имало някакъв по-сериозен разговор. Говореха си, разбира се, но нищо съществено, поне според Нинив. Опитите на Моарейн да я убеди да отиде в Тар Валон например. Тар Валон. Добре, ще отиде там, ако се наложи, и ще мине през тяхното обучение, но не заради онова, което Айез Седай си въобразяваше. Ако Моарейн е въвлякла в някоя беда Егвийн и момчетата…
Понякога, въпреки волята си, Нинив се улавяше, че мисли какво би направила една Премъдра с Единствената сила. Какво би направила тя самата. Но колкото пъти се усетеше, че в главата й се върти подобна мисъл, лумналият й гняв я изпепеляваше. Силата беше нещо мръсно. Тя не биваше да има нищо общо с нея. Освен ако не се наложеше.
Прокълнатата жена само й говореше как щяла да я отведе в Тар Валон за обучение. Не искаше да й каже нищо друго! Не че тя самата държеше да научи нещо повече.
— Как смяташ все пак да ги намериш? — беше я попитала тя настоятелно.
— Както вече ти обясних — бе отвърнала Моарейн, без да си направи труда да обърне очи към нея. — Ще разбера, когато се окажа близо до двамата, които са изгубили монетите си. Колкото повече време минава, толкова по-близо трябва да съм до тях, но ще разбера. Що се отнася до онзи, който все още пази талисмана си, докато е у него, мога да го проследя през половината свят, ако се наложи.
— А след това? Какво смяташ да правиш, когато ги намериш, Айез Седай? — И за миг не можеше да допусне, че Айез Седай би била толкова настоятелна, ако нямаше някакви кроежи, свързани с тях.
— Тар Валон, Премъдра.
— Тар Валон, Тар Валон. Само това казваш и вече започвам да…
— Част от обучението, което ще получиш в Тар Валон, Премъдра, ще те научи как да държиш под контрол собствения си нрав. Нищо не можеш да направиш с Единствената сила, когато чувствата властват над разума ти.
Само да можеше да се отърве някак от тази жена! Лан, сам за себе си, беше по-добър — един Стражник би трябвало да се справи с това, което е необходимо, казваше си тя припряно, и усещаше как изведнъж се изчервява.
От друга страна, Лан я дразнеше дори повече от Моарейн. Тя не можеше да разбере как бе успял толкова лесно да влезе под кожата й. Той рядко казваше нещо — понякога не повече от дузина думи на ден — и никога не взимаше участие в… дискусиите между нея и Моарейн. Често се оказваше встрани от двете, докато проучваше терена, но дори когато беше с тях, се държеше малко настрана и ги наблюдаваше, сякаш гледаше дуел. В такива моменти на Нинив не й се искаше да ги гледа така. Ако това наистина беше дуел, тя досега не беше спечелила и една точка, докато Моарейн дори нямаше вид да е забелязала, че е влязла в битка. Нинив спокойно можеше да мине без студените му сини очи, дори без мълчаливото му присъствие.
Освен това я гнетеше някакво тягостно чувство и тя усещаше, че то е надвиснало и над Моарейн и Лан, колкото и да се правеха на невъзмутими. Тя усещаше, че под спокойната си външност час след час двамата се стягат все по-силно и по-силно, като пружини, натегнати до крайност. Моарейн сякаш се вслушваше в неща, които не съществуваха, и онова, което чуваше, белязваше с нова бръчка челото й. Лан оглеждаше бдително леса и реката, сякаш очакваше клопки и засади.
Отчасти я радваше, че не е единствената, която изпитва това тягостно и тревожно чувство, че светът сякаш е замрял на ръба на пропаст — щом и те го изпитваха, значи беше истинско — но от друга страна, не желаеше нищо повече освен всичко да се окаже плод на въображението й.
— Няма нищо — отвърна й спокойно Лан, когато ги попита. Не обърна очи към нея, докато говореше; очите му не преставаха да оглеждат. А после, в противоречие с току-що казаното, добави: — Ти май трябва да се върнеш в Две реки, когато стигнем до Бели мост и пътя за Кемлин. Тук е твърде опасно. Но нищо не би те спряло да се върнеш. — Това беше най-дългата фраза, произнесена от него в този ден.
— Тя е част от Шарката, Лан — сгълча го Моарейн. Нейният поглед също се беше зареял нанякъде. — Това е Тъмния, Нинив. Бурята ни е оставила… поне засега. — Тя вдигна ръка като да опипа въздуха, после несъзнателно я изтри в дрехата си, сякаш беше докоснала нещо мръсно. — Но той все още наблюдава — въздъхна тя — и погледът му става все по-остър. Не нас, света гледа той. Колко ли време остава преди да се окаже достатъчно силен, за да…
Нинив присви рамене; изведнъж почти усети с кожата си, че някой се взира в гърба й. Точно такива обяснения предпочиташе да не чува от Айез Седай.