Перин пак изпъшка.
Тръгнаха. По ниските хълмове започнаха да се показват големи канари, груби буци сив, покрит с лишеи камък, наполовина заровен в земята, някои по-високи от къщи. Повечето бяха почти скрити от къпинак и храсти. Тук-там стърчеше по някой зелен филиз, напомнящ, че това място е особено. Каквато и рана да беше поразила земята наоколо, тя беше поразила и това място, но тук сякаш раната не беше толкова дълбока.
Изкачиха поредното възвишение и в основата на хълма блесна вода. Всеки от тях можеше да я прекоси на две крачки, но водата беше достатъчно бистра и чиста, за да се види песъчливото дъно под нея, като през гладко стъкло. Дори Илиас се забърза по склона.
Когато стигна до извора, Перин се просна на земята и жадно залочи. Задави се от студената вода, избликнала от недрата на земята, и Егвийн го затупа по гърба. Той отново се наведе и залочи. „Никакви въпроси. Не сега. Никакви обяснения. Никога.“
— Ако някой иска да яде, да дойде да ми помогне — извика Илиас.
Докато приготвяха оскъдното си ядене, се смееше и сипеше шеги. Егвийн действаше чевръсто. Нищо не беше им останало освен сирене и сушено месо. Не бяха имали време да ловуват. Но чай поне имаше в изобилие. Перин също взе участие в приготовленията, но без да обели и дума. Усещаше погледа на Егвийн върху себе си, долавяше нарастващата тревога на лицето й, но избягваше да срещне очите й. Смехът й постепенно заглъхна, шегите й ставаха все по-редки и все по-напрегнати. Илиас ги гледаше, без да казва нищо. Ведрото им настроение се стопи й те започнаха да се хранят мълчаливо. Слънцето на запад почервеняваше.
„По-малко от час до залеза. Ако не беше стеддинг, всички вече щяхме да сме мъртви. Щеше ли да я спасиш? Щеше ли да я посечеш като храст? На храстите не им тече кръв, нали? Нито крещят, нито те гледат в очите, и не те питат защо?“
Усещаше, че нещо му се смее, дълбоко в съзнанието му. Нещо жестоко. Не беше Тъмния. Почти съжали, че не беше той. Не беше Тъмния. Беше самият той.
За пръв път Илиас наруши собствените си правила за кладенето на огън. Наоколо нямаше дървета, но той начупи сухи клони от храстите и стъкми огън до една скална издатина, щръкнала над хълма. По пластовете сажди, покриващи канарата, Перин можа да прецени, че мястото е използвано от много поколения пътници.
Това, което се виждаше от голямата скала над земята, представляваше нещо закръглено, леко скосено в единия край, там, където грубата повърхност бе обрасла със стар кафеникав мъх. Цепнатините и дупките, изровени от дъждовете, изглеждаха странни, но той беше твърде потънал в унинието си, за да се удивлява. Егвийн обаче огледа с любопитство скалата и каза:
— Това… ми прилича на око.
Перин примигна. Наистина приличаше на око, въпреки дебелия слой сажди.
— Да, око е — каза Илиас. Той седеше с гръб към огъня и скалата и оглеждаше местността, докато дъвчеше къс сухо месо, твърдо като кожа. — Окото на Артур Ястребовото крило, Окото на самия Върховен крал. До това се е свела, в края на краищата, цялата му власт и слава. — Каза го някак разсеяно. Дори дъвченето му беше разсеяно. Очите и цялото му внимание бяха съсредоточени към околните хълмове.
— Артур Ястребовото крило! — възкликна Егвийн. — Шегуваш се! Това изобщо не е око. Откъде накъде ще вземе някой да изсича окото на Артур Ястребовото крило на тази скала, точно тук?
Илиас й хвърли поглед през рамо и промърмори:
— Какво ви учат вас, селските хлапетии? Артур Ястребовото крило, Върховният крал, обединил всички земи от Великата погибел до Морето на бурите, от Аритския океан до пустинята Айил, дори и някои територии отвъд Пустинята. Изпратил войски даже отвъд Аритския океан. Според сказанията той властвал над целия свят, но и това, над което наистина се простирала властта му, било предостатъчно за един човек. И установил мир и справедливост над своите владения.
— Всички били равни пред закона — промълви Егвийн. — И никой човек не вдигал ръка срещу друг.
— Значи сте слушали сказанията все пак — изсумтя Илиас. — Артур Ястребовото крило наистина установил мир и справедливост, но го постигнал с огън и меч. Всяко дете можело да язди само с торба злато на гръб от Аритския океан до Гръбнака на света, и нито за миг да не го сполети някаква опасност, но правосъдието на Върховния крал било твърдо като скала спрямо всеки, който можел да оспори властта му, дори заради това, че е такъв, какъвто е, или защото би могъл и да си помисли, че може да я оспори. Да, обикновеният народ получил мир, справедливост и пълен корем, но кралят подложил Тар Валон на двадесетгодишна обсада и обявил награда от хиляда златни крони за главата на всяка Айез Седай.