— Мислех, че не обичаш Айез Седай — каза Егвийн.
Илиас й отвърна с кисела усмивка.
— Няма значение какво обичам или не обичам, момиче. Артур Ястребовото крило бил горделив глупак. Една лечителка Айез Седай можела да го спаси, когато съвсем се поболял — или бил отровен, според някои — но всички Айез Седай били обградени зад Блестящите стени и използвали цялата си Сила, за да задържат армията му, чиито лагерни огньове превръщали нощта в ден. Но той все едно нямало да позволи никоя от тях да се доближи до него. Той мразел Айез Седай не по-малко, отколкото мразел Тъмния.
Егвийн стисна устни, а когато проговори, единствените й думи бяха:
— Какво общо има всичко това с въпроса дали това нещо тук е окото на Артур Ястребовото крило?
— Общото е ето какво, момиче. След като установил мир навсякъде освен в земите отвъд Аритския океан, след като толкова многобройни поданици го посрещали с възторг навсякъде, където отивал — а те наистина го обичали, нали разбирате, понеже той бил суров човек, но не и спрямо простия народ — той решил, че е дошло времето да си издигне столица. Нов град, който да не е свързан с никоя стара кауза, фракция или съперничество. Тук щял да го издигне той, в самия център на земята, обкръжена от моретата, Пустинята и Погибелта. Тук, където никоя Айез Седай не би пристъпила драговолно, нито би могла да използва Единствената сила, ако влезе. Столица, от която един ден над целия свят да се възцари мир и справедливост. Когато чули това, обикновените хора събрали достатъчно пари, за да му издигнат паметник. За повечето от тях той бил само мъничко по-долу от Създателя. Малка стъпка. Съвсем мъничка. Пет години отнело, докато паметникът бъде изсечен и издигнат. Статуя на самия Артур Ястребовото крило, сто пъти по-голяма от естествения му ръст. Издигнали я точно тук, а градът трябвало да се въздигне около нея.
— Но наоколо няма никакъв град — изсумтя Егвийн. — Ако е имало град, все щеше да остане нещо. Каквото и да е.
Илиас кимна, без да откъсва бдителното си око от околните хълмове.
— Наистина не е имало. Артур Ястребовото крило умрял в деня, в който статуята била завършена, а синовете му и другите му роднини започнали битки заради трона. Статуята останала самотна сред тези хълмове. Синовете, племенниците и братовчедите му измрели и последната кръв на Ястребовото крило изчезнала от лицето на земята — освен може би неколцина от онези, които прехвърлили Аритския океан. Имало такива, които били готови да изтрият дори паметта за него, стига да можело. Книги били изгаряни само защото в тях се споменавало името му. Накрая не останало нищо от него освен сказанията, повечето от които погрешни. До това се свела безмерната му слава.
— Битките, разбира се, не престанали, само защото Ястребовото крило и неговите близки изгинали — продължи Илиас. — Все още оставал за превземане тронът му и всеки владетел или владетелка, които могли да съберат войска, го желаели. Така започнада Стогодишната война. Продължила всъщност сто двадесет и три години. Мнозина придобили дял от владенията му, но никой не успял да спечели цялото и някъде през онези години статуята била съборена. Сигурно не могли да понесат да се сравняват повече с него.
— Отначало звучеше така, сякаш го презираш — каза Егвийн. — А сега говориш, сякаш му се възхищаваш.
Илиас я погледна безизразно.
— Пийни още малко чай, ако искаш. Трябва да загасим огъня преди да се е мръкнало.
Сега вече Перин ясно различаваше окото, въпреки сумрачната светлина. Беше по-голямо от човешка глава, а сенките, които падаха върху него, го правеха да прилича на гарваново око, твърдо, черно и безжалостно. И той съжали, че не бяха намерили някое друго място за преспиване.
Глава 30
Деца на Сянката
Перин слезе до извора. Вече притъмняваше и нощният вятър се надигаше откъм изток. Той измъкна секирата от каишката на колана си и я огледа. Ясеновата дръжка беше дълга колкото ръката му, хладна при допир. Мразеше я. Срамуваше се колко се беше гордял с тази секира в Емондово поле. Преди да знае какво би могъл да пожелае да направи с нея.
— Толкова ли я мразиш? — промълви Илиас зад него.
Стреснат, Перин насмалко да замахне, преди да разбере кой му говори.