— И ти ли можеш да четеш ума ми? Като вълците?
Илиас го погледна насмешливо.
— И слепец може да прочете лицето ти, момче. Е, кажи си. Мразиш ли момичето? Презираш я? Това ще да е. Готов си да я убиеш, защото я презираш, защото те бави и заради женските си прищявки.
— Егвийн никога не ме е бавила — възрази той. — Винаги е поемала дела си от трудностите. Не я презирам, обичам я. — Той изгледа сърдито Илиас, да не би да му се присмее. — Не така. Искам да кажа, не и като сестра, но тя и Ранд… Кръв и пепел! Ако гарваните ни бяха настигнали… Ако… Не знам.
— Да, щеше да го направиш. Ако тя трябваше да избере как да умре, какво според теб щеше да избере? Един чист удар с брадвата или начина, по който загинаха животните, които видяхме? Аз самият знам какво бих предпочел.
— Но аз нямам право да избирам вместо нея! Няма да й кажеш, нали? За… — Ръцете му се впиха в дръжката на секирата; мускулите му се стегнаха — яки мускули за неговата възраст, укрепнали от дългите часове, в които беше размахвал чука в ковачницата на майстор Люхан. — Мразя го това нещо — изръмжа той. — Не знам какво да правя с него, мъкна го на кръста си като някой глупак. Разбираш ли, едва ли бих могъл да го направя. Когато само си въобразявах какво ли не, можех да се перча и да се правя, че… — Той въздъхна. — Сега е съвсем различно. Не искам да я използвам повече.
— Ще я използваш.
Перин надигна секирата, за да я хвърли във водата, но Илиас хвана китката му.
— Ще я използваш, момче, и докато ненавиждаш необходимостта да я използваш, ще я използваш много по-умно, отколкото повечето хора. Почакай. Ако някога престанеш да мразиш това оръжие, едва тогава ще настъпи времето да го захвърлиш и да побегнаш в обратната посока.
„Лесно му е да ми говори да почакам. А ако чакам дълго и после не мога да я изхвърля?“
Той отвори уста да попита Илиас, но не успя да каже и дума. Понеже дойде послание от вълците — толкова спешно, че очите му блеснаха от изненада. За миг забрави какво се канеше да каже, забрави, че се кани изобщо да каже нещо, забрави дори как се говори и как се диша. Лицето на Илиас също хлътна като спукан мях, а очите му сякаш се взряха навън и надалече. А после то изчезна, също тъй внезапно, както се беше появило. Беше продължило само един удар на сърцето, но и това беше достатъчно.
Илиас се затече към огъня. Перин безмълвно хукна след него.
— Гаси огъня! — извика тихо Илиас на Егвийн. — Махай го!
Тя скочи на нозе, втренчена объркано в него, след което пристъпи към огъня, но бавно, явно без да разбира какво се е случило. Илиас грубо я избута, грабна котлето с чая, изруга, понеже се опари, но все пак успя да го излее върху огъня. Перин зарита пръст върху свистящите въглени и не спря, докато и последното въгленче не се скри.
— Не можем да скрием, че тук е имало някой — изхриптя Илиас. — Остава ни да побързаме и да се надяваме. Може пък и изобщо да не обърнат внимание. Кръв и пепел, все си мислех, че са гарваните.
Перин бързо оседла Бела.
— Какво има? — попита Егвийн. Гласът й трепереше. — Тролоци ли са? Или Чезнещ?
— Тръгвайте на изток или на запад — каза Илиас на Перин, без да й обръща внимание. — Намерете някое място да се скриете, ще ви намеря веднага, когато мога. Ако видят някой вълк… — Той се понесе надалече от тях, почти превит на четири крака, и бързо се скри сред припадналите вечерни сенки.
Егвийн припряно събра вещите си, но продължаваше да настоява да получи някакво обяснение от Перин. Гласът й беше настойчив и все по-уплашен с всяка изминала минута. Перин продължаваще да мълчи. Поеха към залязващото слънце. Докато крачеше пред Бела, стиснал брадвата, той й разказа накратко това, което знаеше, като в същото време се оглеждаше за някое място, където да се скрият и да изчакат Илиас.
— Насам идват много мъже, на коне. Запътили са се към извора. Вероятно нямат нищо общо с нас. Това е единствената вода на мили околовръст. Но Пъструша казва… — Той погледна през рамо. Вечерното слънце хвърляше криви сенки върху лицето й, сенки, колто криеха изражението й. „Какво ли си мисли? Дали ме гледа така, сякаш никога не ме е познавала? А познава ли ме изобщо?“ — Пъструша твърди, че й миришат на нещо лошо… Така, както някое бясно куче мирише лошо. — Бистрият извор скоро се скри зад гърба им. Той все още различаваше каменни блокове — отломки от статуята на Артур Ястребовото крило — в сгъстяващия се здрач, но не можеше да определи кой беше камъкът, където бяха запалили огъня. — Ще се скрием някъде и ще изчакаме Илиас.