Внезапно Перин осъзна, че хората с факлите следват някаква система. Всеки път, когато няколко от групите се появяха в полезрението му, поне една от тях се оказваше все по-близо до хълма, на който се бяха скрили двамата с Егвийн. Илиас им беше казал да се скрият, но… „Ами ако побегнем? Сигурно ще можем да се скрием в тъмното. Може би.“
Той се извърна към Егвийн, но още в същия момент възможността да вземе решвние му беше отнета. Десетина факли, скупчени една до друга, обиколиха основата на хълма, поклащайки се в ритъм с тропота на конските копита. Остриета на копия проблеснаха под светлината на факлите. Той замръзна, затаил дъх, ръцете му стиснаха дръжката на брадвата още по-силно.
Конниците вече отминаваха хълма, но един от тях извика и факлите се люшнаха назад. Перин отчаяно се замисли накъде могат да се измъкнат. Но само да помръднеха, щяха да ги забележат, ако още не бяха ги видели, а забележеха ли ги, нямаше да имат никакъв шанс да избягат, колкото и да им помагаше тъмнината.
Едва сега, на светлината на факлите, Перин различи белите плащове на Чедата на Светлината. Те държаха факлите си високо и се бяха навели напред в седлата си, като надничаха в дълбоките сенки под пръстите на Артур Ястребовото крило.
— Там има нещо — чу се гласът. Беше твърде висок, сякаш човекът се боеше от онова, което се намираше извън светлината на факлата му. — Казах ви, че някой може да се скрие горе. Онова там не е ли кон?
Егвийн постави ръката си на рамото на Перин. Очите й бяха големи и тъмни. Безмълвният й въпрос беше ясен, въпреки че той не можеше да види чертите й. Какво да правят? Илиас и вълците все още дебнеха, за да им помогнат в мрака. Конете долу пристъпваха нервно. „Ако сега побегнем, те ще ни подгонят по петите.“
Един от Белите плащове извика:
— Ако разбирате човешка реч, слезте и се предайте. Няма да пострадате, ако вървите в Светлината. Ако не се предадете, всички ще бъдете избити. Имате една минута. — Копията се снишиха, дългите им стоманени остриета проблеснаха на светлината на факлите.
— Перин — прошепна Егвийн, — не можем да им избягаме. Ако не се предадем, ще ни убият. Перин?
Илиас и вълците все още ловуваха в мрака. Нов далечен задавен крясък показа, че някой от Белите плащове се е доближил опасно до дебнещата Пъструша. „Ако побегнем…“ Перин поклати глава и се изправи замаян, като изпаднал в транс, и с препъване заслиза към Чедата на Светлината. Чу как Егвийн въздъхна и го последва. „Защо Белите плащове са толкова настоятелни, сякаш страстно ненавиждат вълците? И защо миришат лошо?“ Почти му се стори, че сам подушва лошотата им, когато вятърът лъхна откъм ездачите.
— Хвърли брадвата — викна водачът им.
Перин се затътри към него, запушвайки нос, за да се отърве от миризмата, която му се струваше, че надушва.
— Хвърли я, глупако! — Копието на водача се насочи към гърдите на Перин.
За миг той се загледа в острието — достатъчно остра стомана, за да го прониже до гърба, и внезапно извика:
— Не!
Но не към конника беше отправен вика му.
Скокливец изскочи от нощта и Перин се превърна в едно цяло с вълка. Скокливец, кутрето, което беше виждало как се реят орлите и толкова отчаяно искаше да полети в небето като тях. Кутрето, което се силеше и подскачаше, докато не се научи да скача по-високо от всеки друг вълк, и което така и не забрави порива да се зарее из небето. От нощта връхлетя Скокливец и в скока си остави земята под себе си, понесъл се като орел. На Белите плащове остана само миг да понечат да изругаят, преди челюстите на Скокливец да разкъсат гърлото на мъжа, насочил копието си към Перин. Перин усети скършващия се врат и вкуса на кръв.
Скокливец се приземи леко и отскочи от мъжа, когото бе убил. Кръв беше оплискала козината му — неговата собствена и чужда. На мястото на едното му око зееше дупка. Здравото око срещна за миг погледа на Перин. „Бягай, братко!“ Извъртя се, за да скочи отново, да се зарее за последен път, но едно копие го прикова към земята. Второ острие прониза ребрата му. Той изрита, за да прекърши коловете, които го задържаха. „Да се зарея.“
Болка изпълни Перин и той закрещя. Безсловесен крясък, в който имаше нещо вълче. Без да мисли, скочи напред и продължи да крещи. Всяка мисъл го бе напуснала. Конниците се бяха струпали твърде на гъсто, за да могат да използват копията си. Секирата беше като перце в ръцете му — огромен вълчи зъб от стомана. Нещо се стовари в главата му и той се срути, без да разбира дали умира Скокливец, или самият той.