„…да се зарея като орлите.“
Охкайки, Перин отвори очи. Главата го болеше, но не можеше да си спомни защо. Примигна и се огледа. Егвийн беше коленичила до него и го гледаше. Намираха се в някаква квадратна шатра, голяма колкото стая, с груба постелка за под. Лоените светилници в четирите ъгъла на шатрата излъчваха ярка светлина.
— Благодаря на Светлината, Перин — въздъхна тя. — Страхувах се, че са те убили.
Вместо да й отговори, той се загледа в сивокосия мъж, седнал на единствения стол насред шатрата. Сивооко старческо лице, лице, което странно се връзваше в ума му с бялата къса рицарска дреха, извезана със златни нишки, която носеше мъжът, и с лъскавата черна ризница, навлечена върху снежнобялата му долна дреха. Лицето бе добродушно, кротко и изпълнено с достойнство, нещо в него допълваше елегантната суровост на обзавеждането в шатрата. Маса и сгъваемо легло, стойка за умивалник с бял леген и кана, един дървен сандък, гравиран с прости геометрични шарки. Дървените части бяха излъскани до мека патина, а металът блестеше, но не прекалено ярко, и нямаше нищо, което да бие на очи. Всичко в тази шатра имаше вид на майсторска работа, но само човек, който беше виждал майсторска изработка, като майстор Люхан или майсторът на шкафове Айдаер, можеше да го оцени.
Мъжът намръщено гледаше две малки купчинки на масата пред себе си. Перин разпозна съдържанието на собствените си джобове и джобния си нож. Там беше сребърната монета, която му беше дала Моарейн. Свил устни, мъжът вдигна секирата на Перин, после ги погледна.
Перин понечи да се изправи. Остра болка, сковала раменете и крайниците му, го накара да се олюлее. Едва сега разбра, че е вързан — за ръцете и краката. Очите му се обърнаха към Егвийн. Тя сви рамене безпомощно и се изви така, че да може да види гърба й. Няколко връзки бяха увили китките и глезените й и се впиваха в плътта й. Късо въже минаваше през връзките около китките и глезените, така, че ако се опиташе да стане, щеше да може само да се свие на колене.
Перин зяпна. Това, че ги бяха вързали, беше достатъчно изненадващо, но пък връзките по тях бяха достатъчни, за да задържат и коне. „За какви ни взимат?“
Сивокосият мъж ги изгледа замислено, като майстор ал-Вийр, когато се опитваше да разреши някакъв труден проблем. Продължаваше да държи брадвата му.
Завесата на входа на шатрата се дръпна и вътре пристъпи един висок мъж. Лицето му беше издължено и изпито, а очите му бяха толкова хлътнали, че сякаш гледаха от пещери. Никакъв излишък на плът нямаше по него, никаква тлъстина.
Перин успя да зърне за миг нощния мрак навън, лагерни огньове и двама стражи с бели плащове на входа на шатрата, а после завесата се върна на мястото си. Новодошлият се изпъна, втренчил поглед напред. Бронята на гърдите му блестеше като сребро на фона на снежнобелия му плащ.
— Милорд-капитан. — Гласът му беше също така твърд като позата му, почтителен, но някак си плосък и безизразен. Сивокосият му махна небрежно.
— Свободно, чедо Биар. Готов ли е отчетът за загубите от това… стълкновение?
— Девет души убити, милорд-капитан, и двадесет и трима ранени, седем от които сериозно. Но всички могат да яздят. Тридесет коне трябва да бъдат отписани. Разкъсани сухожилия! — Последното го подчерта, сякаш това, което беше сполетяло конете, беше по-лошо от загиналите и ранени мъже. — Много от резервните коне са се пръснали. Можем да ги потърсим призори, милорд-капитан, но при тези вълци, които са ги подгонили, ще ни трябват дни, за да намерим всичките. Мъжете, които трябваше да се погрижат за тях, са определени за нощно дежурство, докато стигнем до Кемлин.
— Не разполагаме с дни, чедо Биар — отвърна спокойно сивокосият. — Тръгваме при изгрев слънце. Трябва да пристигнем в Кемлин навреме.
— Както заповядате, милорд-капитан. — Сивокосият хвърли поглед към Перин и Егвийн, след което отново извърна глава встрани.
— И какво имаме да представим срещу това освен тези двама хлапаци?
Биар пое дълбоко дъх и отвърна колебливо:
— Един вълк от тази глутница. Кожата му е одрана, милорд-капитан. От нея може да стане чудесна постелка за шатрата на милорд-капитана.
„Скокливец!“ Без дори да разбира какво прави, Перин изръмжа и се помъчи да се освободи. Въжетата се впиха в кожата му — китките му станаха хлъзгави от кръв, — но не поддадоха.