Едва сега Биар погледна към пленниците. Лицето му беше безизразно като гласа му, но в хлътналите му очи гореше жестока светлина, като пламъците в очите на Баал-замон. Биар ги мразеше, сякаш му бяха врагове от дълги години, а не двама младежи, които дори не беше виждал преди тази нощ.
Устните на Перин се изкривиха в предизвикателна усмивка, когато си представи как зъбите му се впиват в гърлото на този човек.
Внезапно усмивката му замръзна и той разтърси глава. „Моите зъби? Аз съм човек, а не вълк! О, Светлина, трябва да има някакъв край на всичко това!“ Но въпреки това погледът му срещна очите на Биар. Омраза за омраза.
— Не ме интересуват постелките ви от вълча кожа, чедо Биар. — Укорът в гласа на лорд-капитана прозвуча учтиво, но гърбът на Биар отново се изпъна. — Трябваше да ми докладвате какво сме постигнали тази нощ. И дали сме постигнали нещо.
— По моя преценка глутницата, която ни нападна, включва поне петдесет звяра, ако не и повече, милорд-капитан. От тях сме убили двадесет, може би тридесет. Сметнах, че не си струва риска да загубим повече коне, за да издирим и ви представим всички трупове на избитите зверове. Утре заранта ще наредя да ги съберат и да ги изгорим. Тези, които все още не са извлечени в тъмнината. Освен тези двамата в тъмното се криеха поне още дузина. Смятам, че сме се справили поне с четирима или петима, но едва ли ще намерим телата им, като се има предвид склонността на Мраколюбците да изнасят мъртвите си, за да скрият своите загуби. Всичко това прилича на предварително замислена засада, но това повдига въпроса за…
Докато мъжът с изпитото лице продължаваше да докладва, Перин се помъчи да долови Илиас и вълците… но не намери нищо. Сякаш никога не беше могъл да усеща вълчите умове. „Или са загинали, или са ме изоставили.“ Прииска му се да се разсмее, с горчив смях. Най-сетне беше станало това, което бе желал, но на скъпа цена.
Сивокосият се разсмя вместо него, с гръмък, осъдителен кикот, от който на двете бузи на Биар избиха червени петна.
— Значи така, чедо Биар, според вас сме били нападнати от планирана засада, от над петдесет вълка и не по-малко от половин отряд Мраколюбци? Да? Може би ако участвате в малко повече акции…
— Но, милорд-капитан Борнхалд…
— Аз лично бих казал не повече от шест до осем вълка, дете Биар, и вероятно не е имало други хора освен тия двамата. Вие проявявате искрено усърдие, но ви липсва опит извън стените на градовете. Друго е, когато разнасяш Светлината, когато улиците и къщите са далече зад теб. Вълците умеят да създадат впечатлението, че са повече, отколкото всъщност са, особено нощем — а и някои хора също. Шест или осем, струва ми се. — Биар се изчерви още повече. — Освен това подозирам, че са се оказали тук по същата причина, ло която и ние. Заради единствената вода на един ден езда наоколо. Това е много по-просто обяснение, отколкото да подозирате шпиони и предатели сред Чедата, а най-простото обяснение обикновено се оказва най-вярното. Ще го научиш с опита.
Докато той говореше, лицето на Биар стана смъртнобледо. За миг очите му пронизаха двамата пленници.
„Сега ни мрази още повече — помисли си Перин. — Заради това, което му говорят. Но защо ли изобщо ни мрази толкова?“
— Какво мислиш за това? — каза лорд-капитанът, вдигайки секирата на Перин.
Биар взе оръжието, претегли го в ръка и възкликна изненадано. Размаха брадвата и за малко да посече покрива на шатрата. Държеше я така уверено, сякаш се беше родил с брадва в ръка. На лицето му се изписа възхита, но след миг, когато свали брадвата, то отново стана безизразно.
— Великолепно балансирана, милорд-капитан. Изработена простовато, но от много добър занаятчия, може би майстор. — Очите му изгледаха мрачно пленниците. — Не е селяшко оръжие. Един фермер не би могъл да притежава такова нещо, милорд-капитан.
— Да. — Сивокосият се обърна към Перин и Егвийн и ги изгледа уморено, дори леко закачливо, като добър дядо, разбрал, че внучетата му са направили някаква беля. — Аз съм Джефрам Борнхалд — каза им той. — А ти си Перин, както разбирам. Но ти, млада жено, тебе как те викат?
— Аз съм Егвийн.
— Просто Перин и Егвийн — промърмори Борнхалд. — Но ако сте Мраколюбци, ще искате да скриете самоличността си, нали?
Перин се надигна и остана на колене; както го бяха вързали, не можеше да се изправи повече.
— Не сме Мраколюбци — възрази Перин.
Още не беше произнесъл думите си докрай, когато Биар се пресегна към него. Движенията му бяха като на змия. Той видя как дръжката на собствената му секира замахна към него и се опита да се сниши — и само това, че се дръпна, предпази черепа му от пръсване. И все пак от очите му изскочиха искри. По брадичката му потече кръв.