Глава 31
Посвири за вечерята си
Присвил очи, Ранд гледаше облака прах, който се приближаваше към тях. Мат вече оглеждаше плета край пътя. Вечнозелените му листа и здраво преплетения клонак щяха да ги прикрият не по-зле от каменна стена, стига да намереха пролука да минат от другата страна.
Внезапен порив вдигна прах и скри всичко от погледа му. Ранд примигна и намести грубата кърпа на носа и устата си. Беше му я дал един фермер, съсухрен мъж с набраздено от грижи лице.
— Не знам от какво бягате — беше казал той, намръщен угрижено. — И не искам да знам. Разбрахте ли? Аз имам семейство. — Неочаквано фермерът измъкна две кърпи от джоба на сетрето си и им ги бутна в ръцете. — Не е много, но заповядайте. На момчетата ми са. Те си имат други. Не ме познавате, разбрахте ли? Времената са трудни.
За Ранд тази кърпа беше много скъпа. Списъкът с прояви на доброта, който си беше съставил в ума, откакто бяха напуснали Бели мост, не беше много голям и той не вярваше, че ще се удължи много повече.
Мат все още ровеше в плета. Ранд хвана дръжката на меча със знака на чаплата на колана си, после го пусна — ако съсечеше плета, дупката щеше да ги издаде. Облакът прах бързо се приближаваше към тях. Не беше от вятъра. Прахът беше единственото предупреждение, че някой ги приближава. Понякога това можеше да е твърде късно.
— Идвай — тихо му подвикна Мат и сякаш пристъпи направо през плета.
Ранд бързо изтича към него. Някой някога беше изсякъл дупка, отчасти обрасла. От три стъпки изобщо не се виждаше, но като се приближиш, се оказваше, че мрежата от клони е по-рядка. Той се провря, заслушан в тропота на приближаващите се коне.
Сниши се, стиснал дръжката на меча си, докато конниците отминаваха. Пет… шест… седем. С обикновено облекло, но мечовете и копията им издаваха, че не са селяни. Някои бяха с кожени туники с метални плочки, а двама — със стоманени шлемове. Търговски охранници сигурно, между двете си поредни наемания. Сигурно.
Един от тях случайно извърна очи към плета, докато преминаваше покрай пролуката, и Ранд стисна меча. Мат се озъби безмълвно и се облещи над кърпата си. Беше пъхнал ръка под дрехата си: винаги когато възникнеше опасност, стискаше камата от Шадар Логот. Ранд вече не беше сигурен дали го прави, за да се защити, или да защити камата с рубина. Напоследък Мат често забравяше, че има и лък.
Ездачите отминаха по пътя си в бавен ход, без да бързат особено. Прахолякът проникна през плета.
Ранд изчака, докато тропотът на копитата заглъхне, после надникна предпазливо през дупката. Прашната диря се виеше далече по пътя. На изток небето беше чисто. Той излезе отново на пътя и се загледа към понеслата се на запад прашна колона.
— Не са за нас — промълви той не съвсем убедено.
Мат се измъкна след него и се огледа предпазливо в двете посоки.
— Може би — отрони той. — Може би.
Ранд не беше сигурен какъв смисъл влага, но кимна. „Може би“. Не по този начин беше започнало пътуването им по Кемлинския път.
Дълго след като напуснаха Бели мост, Ранд продължаваше да се оглежда назад. Понякога виждаше нечий силует, който го караше да спира дъх — висок кокалест мъж, забързан по пътя, или длъгнеста белокоса фигура на капрата до кочияша на някой фургон, но винаги се оказваше дребен амбулант или фермери, забързани към пазара, никога Том Мерилин. С всеки измкнат ден надеждата му все повече увяхваше.
Движението по пътя беше доста оживено. Фургони и каруци, ездачи и хора, които вървяха пеш. Появяваха се по един или на групи, върволица от фургони на изкупчии или дузина конници заедно. Определено хората, пътуващи тук, бяха много повече, отколкото Ранд беше виждал в Две реки.
Повечето пътуваха в същата посока като тях, на изток към Кемлин. Понякога се качваха на каруцата на някой фермер, на късо разстояние, някоя и друга миля, но в повечето случаи вървяха. Ездачи отбягваха; щом забележеха дори и един ездач в далечината, се криеха, докато ги отмине. Никой от тях не беше с черно наметало и всъщност не се заблуждаваше, че Чезнещия ще се остави да го забележат, че ги приближава, но нямаше смисъл да рискуват. Отначало се страхуваха само от Получовеците.
Първото село след Бели мост толкова много му заприлича на Емондово поле, че Ранд почти се стъписа, когато го видя. Сламени покриви с високи върхове, стопанки по престилки, които клюкарстваха през плетовете, деца, играещи си на селската морава. Косите на жените се спускаха несплетени по раменете им, а и някои други дребни неща бяха по-различни, но като цяло му заприлича твърде много на родния дом. Крави пасяха оскъдната трева по моравата, ята гъски пресичаха важно-важно пътя. Чедата със смях се търкаляха по утъпканата ланска трева. Дори и не поглеждаха към Ранд и Мат. Това нещо също беше по-различно. Непознатите тук не бяха нещо необичайно; двама непознати в повече не можеха да привлекат особено внимание. Селските песове само вдигаха глави и изсумтяваха при преминаването на двамата младежи — нито един не си направи труда да се размърда.