— Имаш си пияница, Самъл Хейк — рече една от прислужниците, която минаваше покрай него с поднос и две чаши, и се спря, дарявайки Ранд и Мат с широка усмивка. — Повечето време е толкова пиян, че не може да улучи вратата — допълни тя. — Не сме го виждали от два дни.
Без да сваля очи от Ранд и Мат, Хейк небрежно замахна и я цапардоса по лицето. Тя изохка изненадана и падна на мръсния под. Една от чашите се счупи.
— Ще ти удържа за виното и счупената чаша. Донеси им ново пиене. И се разшавай. Хората не плащат, за да ми се мотаете и да мързелувате.
Жената потърка ударената си буза и изгледа убийствено Хейк, но прибра празната чаша и счупените парчета на подноса, след което се отдалечи, без да промълви и дума.
Хейк замислено изгледа Ранд и Мат. Погледът му се плъзна по меча със знака на чаплата и се отмести.
— Слушайте к’во ще ви кажа. Мога да ви предложа два сламеника в склада в дъното. Стаите са много скъпи, за да ви дам някоя току-така. Ще ядете, като си отидат всички. Все ще остане нещо.
Ранд съжали, че в Четиримата крале нямаше още някой хан, който да не бяха проверили. Откакто бяха напуснали Бели мост, много пъти се бяха натъквали на студенина, безразличие или открита враждебност — но не и чак на такава. Каза си, че всичко това е просто заради прахоляка, мизерията и шумотевицата, но от това лошите предчувствия не си отидоха. Мат гледаше Хейк, сякаш очакваше някаква клопка, но не проявяваше никакви признаци, че е готов да се откаже от „Танцуващият каруцар“ заради подслон под някой крайпътен плет. Гръмотевичен тътен разтърси прозорците.
— Съгласни сме и на сламеници, стига да са чисти и да ни дадете по някое чисто одеяло. Но ще ядем два часа преди съвсем да се стъмни, не по-късно, и от най-добрата храна. Ето. Да ви покажем сега какво можем. — Той посегна към калъфа на флейтата, но Хейк поклати глава.
— Не ме интересува. Тая гмеж тука ще хареса всякакво скрибуцане, стига поне малко да напомня за музика. — Очите му отново се плъзнаха по меча на Ранд, тънката усмивка докосна само устните му. — Яжте когато си щете, но ако не довлечете тълпата тук, ще изхвърчите на улицата.
Той кимна през рамо на двама мъже с мрачни лица, които седяха до стената. Те не пиеха, а ръцете им бяха дебели колкото бедрата им. Очите им измерваха Ранд и Мат, равнодушни и безизразни.
Ранд попипа дръжката на меча си и каза:
— Стига да получим това, за което се разбрахме.
Хейк примигна и за миг сякаш и той се притесни. После кимна.
— Каквото аз казах, нали така? Е, почвайте. Никого няма да доведете, ако просто стърчите така.
И се развика към прислужниците да побързат, сякаш в залата имаше поне петдесет души.
На отсрещната страна на помещението, близо до задната врата, имаше малка платформа. Ранд качи на нея една пейка и свали зад нея наметалото си, навитото одеяло и вързопа на Том. Най-отгоре постави меча.
Дали постъпваше правилно, като носеше меча си така открито? Мечовете бяха обичайна вещ, но знакът на чаплата привличаше вниманието на хората и можеше да предизвика подозрения. Не у всеки, но когато някой му обърнеше внимание, това го караше да изпитва безпокойство. Така можеше да остави ясен знак за присъствието си на мърдраала — ако Чезнещите изобщо имаха нужда от подобна следа. Изглежда, нямаха. Във всеки случай изпитваше неохота да го крие. Дал му го беше Трам. Баща му. Докато носеше открнто меча, между Трам и него все още съществуваше някаква връзка. Нишка, която все още му даваше правото да нарича Трам свой баща. „Твърде късно“ — помисли си той. Не беше сигурен за какво точно се отнасяше това, но знаеше, че е вярно. „Твърде късно.“
При първите тонове на „Запя петелът“, неколцината посетители вдигнаха глави от чашите си. Дори двамата бабаити, опрели рамене на стената, приседнаха за малко. Всички заръкопляскаха, даже побойниците, и после отново, когато шарените топки на Мат се запремятаха в ръцете му. Навън отново прогърмя. Дъждът още не идваше, но напрежението от предстоящата буря беше ясно доловимо.
Мълвата бързо се разнесе и докато се стъмни, ханът вече бе препълнен с мъже, които се смееха и говореха толкова високо, че самият Ранд едва чуваше какво свири. Само гръмотевичният тътен надмогваше шума в помещението. В прозорците проблясваха светкавици и във временните затишия той смътно долавяше ромона на дъжда по покрива. Мъжете, които продължаваха да прииждат, оставяха мокри следи по пода.
Щом спреше, сред пушека в залата се надигаха гласове — всеки искаше да чуе някоя песен. Доста от заглавията не можеше да разпознае, въпреки че щом започнеха да тананикат, в повечето случаи се сещаше за песента. Беше му се случвало вече и по други места. „Веселият Хаим“ тук беше известна като „Шегата на Реа“, а в едно село преди това я знаеха като „Цветовете на слънцето“. Някои от имената си бяха същите; други се сменяха на всеки десет мили път, а междувременно беше научил и някои нови. „Пияният амбулант“ беше нова, макар на някои места да я наричаха „Калайджия в кухнята“. „Излезли двама крале на лов“ я знаеха като „Тичат два коня“ и под още няколко названия. Изсвирваше онези, които знаеше, и мъжете тропаха по масите за още.