Въпреки кроткия му поглед всеки път, щом отвън спреше някой фургон и кочияшът, влязъл в хана, понечеше да седне на някой от свободните столове на масата му, достатъчно беше да го погледне и веднага си търсеше друго свободно място. Седеше така, сякаш в шумното и претъпкано помещение нямаше никой друг освен него самия — а също така Ранд и Мат. След което започна да ги наблюдава — сплел окичените си със златни пръстени пръсти. Гледаше ги с усмивка, сякаш изпитваше задоволство, че ги е разпознал.
Ранд спомена това на Мат, докато отново си сменяха местата, а Мат кимна разбиращо.
— И аз го забелязах. Кой ли е? Не мога да се отърва от чувството, че го познавам.
Същата мисъл беше преминала и в съзнанието на Ранд, човъркаше го, но той така и не можеше да си спомни. В същото време беше съвсем сигурен, че никога досега не е виждал това лице.
След като минаха поне два часа, доколкото Ранд можеше да прецени, той прибра флейтата в калъфа и двамата с Мат започнаха да прибират вещите си. Когато заслизаха от платформата, Хейк се затича към тях с лице, изкривено от гняв.
— Време е да хапнем — изпревари го Ранд. — А не искаме да ни откраднат нещо. Ще поръчаш ли на готвачката? — Хейк се поколеба, все още ядосан, мъчейки се да не издава алчния си поглед, който непрекъснато се спираше на меча. Ранд небрежно сложи ръка на дръжката му. — Ако не, можеш и да се опиташ да ни изхвърлиш. — Съзнателно натърти на „опиташ“, а после добави: — Остава още цяла нощ да свирим. Трябва наистина да се подкрепим добре, ако ще продължаваме, за да задържим тази тълпа да си харчи парите в хана ти. Колко смяташ, че ще остане пълна залата, ако вземем че припаднем от глад?
Очите на Хейк се плъзнаха из залата, претъпкана с пияни мъже, готови да изхарчат и последните пари от джобовете си, после той се обърна и викна към кухнята:
— Дайте им ядене! — След което изръмжа: — И да не ми се мотаете цяла нощ. Чакам ви тук, да свирите и играете, докато не напусне и последният.
Неколцина от посетителите се развикаха, че искат още музика и жонглиране, и Хейк трътра към тях да ги успокои. Мъжът с кадифения плащ беше сред тях. Ранд подкани Мат да го последва.
Здрава врата отделяше кухнята от предната част на хана и трополенето на силния дъжд по покрива надмогваше шумотевицата в дневната, освен когато вратата се отвореше, за да мине през нея някоя от прислужниците. Кухнята беше голяма, вътре беше горещо и от фурните и печките се вдигаше пара. В средата имаше голяма маса, отрупана с блюда, вече готови за поднасяне. Няколко прислужнички бяха приседнали на пейката в дъното на помещението, бъбреха си и триеха уморените си крака, а готвачката размахваше черпак пред тях, подчертавайки с жест думите си. Когато Ранд и Мат влязоха, всички вдигнаха глави, но не прекъснаха приказките си.
— Трябва да се измъкнем оттук при първа възможност — каза тихо Ранд, но Мат поклати глава, забил очи в двете чинии, които готвачката вече беше напълнила с телешко с картофи и грах. Тя ги погледна съвсем бегло, продължавайки да бъбри с другите жени, и им подаде две вилици.
— Има време, нека първо се нахраним. — Мат седна на пейката и лакомо залапа.
Ранд въздъхна, но седна до него и също почна да се храни. Коремът му беше празен като просешка кесия и миризмите, изпълнили кухнята, не можеха да го наситят.
Нямаше намерение да подслушва разговора на жените, но някои от думите просто сами стигнаха до ушите му и го накараха да наостри слух.
— Звучи ми шантаво.
— Шантаво или не, така чух. Обиколил половината ханове в града, преди да спре тук. Просто минавал, оглеждал и излизал, без да каже и дума, дори в Кралския хан. Все едно че навън изобщо не вали.
— Може пък да е решил, че тук е най-хубаво. — Това предположение предизвика смях сред жените.
— Откъде ли е дошъл, че да стигне тук чак по тъмно? Човек трябва да е или пълен глупак, или луд, за да тръгне в такова време.
— Не знам дали е глупак, но че е богат, богат е. Чух, че след него дошла още една каляска, само за слугите и багажа му. Ама видяхте ли с какъв плащ е само?