Ранд пръв зае мястото отпред на платформата, като засвири „Вадя вода от герана“, но умът му съвсем не беше в песента. Никой, изглежда, не забеляза няколкото фалшиви ноти. Мъчеше се да мисли, докато свиреше, как биха могли да се измъкнат и същевременно се стараеше да избягва погледа на Гоуд. Ако той беше тръгнал по дирите им, нямаше много полза да му показва, че са разбрали. Колкото за измъкването…
Досега не беше си давал сметка какъв капан може да се окаже един хан. На Хейк, Джак и Стром дори не им се налагаше да ги следят отблизо. Тълпата веднага щеше да им подскаже, ако той или Мат се опитаха да излязат. Докато залата беше пълна, Хейк нямаше да може да пусне Джак и Стром срещу тях, но в същото време нямаше да могат да избягат, без той да разбере. А и Гоуд следеше всяка тяхна стъпка. Всичко беше толкова смешно, че щеше да се разсмее, ако не беше толкова напрегнат и готов всеки миг да скочи и да побегне. Можеха само да чакат и да се надяват на някаква подходяща възможност.
Когато си размениха местата с Мат, Ранд тихо изръмжа. Мат гледаше гневно към Хейк, Стром и Джак, без въобще да се притеснява дали го забелязват. Всеки път, когато не подхвърляше топките, посягаше и бъркаше под сетрето си. Ранд му изсъска, но той не му обърна внимание. Ако Хейк видеше и рубина, сигурно нямаше да изчака ханът да се опразни. Ако и мъжете в залата го видеха, половината щяха да се притекат на помощ на Хейк.
Най-лошото беше, че Мат все поглеждаше към търговеца от Бели мост — Мраколюбец? — и то два пъти по-гневно, отколкото към останалите, и Гоуд го забеляза. Нямаше начин да не го забележи. Но това ни най-малко не го смути, нито задоволството му помръкна. Напротив, усмихна се още по-неприкрито и кимна на Мат като на стар приятел, след което извърна очи към Ранд и вдигна въпросително вежди. Ранд изобщо не държеше да разбере в какво се състои въпросът. Стараеше се да не поглежда към мъжа, но разбираше, че за това е твърде късно. „Твърде късно. Отново твърде късно.“
Само едно нещо сякаш разваляше настроението на мъжа с кадифеното наметало. Мечът на Ранд. Беше си го оставил на кръста. Двама-трима от публиката се изправиха, олюлявайки се, да го попитат дали не смята, че свири твърде лошо, та е помъкнал оръжие за защита, но нито един от тях не бе забелязал знака на чаплата върху дръжката. Гоуд обаче я беше забелязал. Бледите му длани се свиха и той я загледа намръщено.
„Най-после нещо хубаво — помисли си Ранд. — Ако е повярвал, че мога да го въртя толкова добре, колкото е красноречив знакът на чаплата, може би ще ни остави на мира. Тогава ще трябва да се притесняваме само от Хейк и двамата му биячи.“ Тази мисъл обаче съвсем не беше успокоителна. С меч или не, Гоуд продължаваше да го наблюдава. И да му се усмихва.
Нощта му се стори дълга колкото цяла година. Всички тези очи, които го следяха: Хейк, Джак и Стром — като лешояди, гледащи овца, затънала в тресавище, Гоуд, който изчакваше — като нещо по-лошо. Започна да му се струва, че всички в залата го наблюдават всеки по някакъв свой, таен повод.
По едно време необходимостта да станат рано, по изгрев слънце, подкани мъжете един по един да започнат да напускат, макар и с неохота. Фермерите разполагаха с времето си, но търговците винага се притесняваха от излишните престои, за които трябваше да плащат на кочияшите си. В ранните предутринни часове залата посте пенно се изпразни, след като дори и тези, които бяха наели стаи на горния етаж, започнаха да излизат, залитайки, за да се проснат на леглата си.
Последният посетител, който остана, беше Гоуд. Когато Ранд се пресегна към калъфа на флейтата с прозявка, Гоуд се изправи и намести плаща на раменете си. Прислужничките вече бяха започнали да почистват, мърморейки за царящата мръсотия, разлятото вино и парчетиите счупени чаши. Хейк вече заключваше предната врата с голям ключ. Гоуд се спря за миг до ханджията и Хейк извика един от прислужничките да го заведе до стаята му. Мъжът с кадифения плащ се извърна за последно към Ранд и Мат, дари ги със свойска усмивка и се заизкачва по стълбището.
Сега единствено Хейк гледаше към двете момчета. От двете му страни стърчаха Джак и Стром.
Ранд припряно вдигна багажа на раменете си, намествайки го тромаво с лявата ръка, та дясната да му е свободна за меча. Не посегна към него, но искаше да се увери, че му е подръка.