Сигурно беше казал и още нещо, защото нечие тежко тяло се стовари върху вратата и тя потрепера.
— Подчинете се — заповяда Гоуд от коридора. — Подчинете се, за да не съжалявате после цяла вечност!
— Ако нямаме избор… — Мат облиза пресъхналите си устни пред изумения поглед на Ранд. Очите му шареха като очи на язовец, попаднал в клопка; лицето му беше пребледняло, той се задъхваше: — Можем да се съгласим на ужким, а после да се измъкнем. Кръв и пепел, Ранд, няма никакъв изход.
Думите сякаш стигнаха до сетивата на Ранд през вълна, натъпкана в ушите му, „Никакъв изход.“ Над главите им отекна мощен тътен. „Трябва да намерим изход.“ Зад вратата Гоуд ги зовеше настоятелно, молитвено; вратата се приплъзна още един пръст навътре, готова всеки миг да се отвори. „Изход!“
Светлина изпълни стаята и го заслепи. Въздухът около него изрева и лумна. Ранд усети как някаква сила го поде и го блъсна в стената. Срути се на пода, а ушите му закънтяха и всички косми по тялото му настръхнаха. Зашеметен, той се олюля и се изправи. Огледа се изумен и не повярва на очите си.
Светилникът се беше катурнал, но продължаваше да гори. Всички бъчви и щайги бяха обгорени и димяха. Прозорецът, с решетките и всичко останало, заедно с по-голямата част от стената, беше изчезнал, оставяйки на мястото си нащърбено отверстие. Покривът беше хлътнал, струйки пушек се съпротивляваха на поройния дъжд по ръбовете на отвора в стената. Вратата се беше измъкнала от пантите и се беше килнала към коридора.
Пристъпвайки като в мъгла, като в някакъв нереален сън, Ранд изправи светилника. Струваше му се, че сега това е най-важното на света.
Купчината изпотрошени щайги изведнъж се разсипа и сред тях се изправи Мат. Той се олюля, примигна и започна да се опипва, сякаш искаше да се увери, че всичко по тялото му все още си е на мястото. Присви очи и погледна Ранд.
— Ранд? Жив си. Помислих, че и… — Той млъкна, прехапа устни и потрепера. Едва след миг Ранд осъзна, че се смее, и то на ръба на истерията.
— Какво стана, Мат? Мат? Какво стана?
Мат потръпна още веднъж и се успокои.
— Мълния, Ранд. Гледах тъкмо към прозореца, когато удари в решетките. Мълния. Не разбирам как… — Той отново млъкна, погледна накриво към килнатата врата и гласът му стана остър. — Къде е Гоуд?
Нищо не помръдваше в тъмния коридор зад вратата. От Гоуд и спътниците му нямаше нито знак, нито звук, въпреки че в мрака можеше и да се крие нещо. Ранд се надяваше, че са загинали, но не можеше да се насили да надникне в черния коридор, за да се увери, дори за това да му предложеха кралска корона. Нищо не помръдваше и долу в нощта, под доскорошната стена. Всички останали стени стояха здрави и на мястото си. Объркани викове се понесоха откъм горния етаж на хана, последва трополене на тичащи нозе.
— Да се измъкваме, докато все още е възможно — каза Ранд. Набързо очисти багажа им от изсипалите се отломки, хвана Мат за ръката и го задърпа припряно към зейналия към нощта отвор.
Когато първите капки дъжд намокриха лицето на Ранд, над хана изтрещя нова мълния и той се спря нерешително. Хората на Гоуд все още бяха навън, изпопадали в локвите, с крака към отвора в стената. Дъждът плющеше в широко отворените им зяпнали към небето очи.
— Какво има? — попита Мат. — Кръв и пепел, нищо не виждам!
— Нищо — отвърна Ранд. „Късмет. Светлината сама… Нима?“ Той потръпна и внимателно поведе Мат през труповете. — Стреснах се от мълнията.
Обърна се само веднъж. Поройният дъжд почти скриваше „Танцуващият каруцар“ от погледа му. Мълнията освети силуета на някакъв мъж — размахваше юмрук към тях двамата и към небето. Дали беше Гоуд, или Хейк, не разбра. Дъждът се изливаше като из ведро. Той се забърза в нощта, вслушвайки се сред рева на бурята дали някой не ги преследва.
Глава 33
Дебнещият мрак
Каруцата подскачаше на изток по пътя за Кемлин. Ранд, легнал в сламата се взираше назад. Слънцето, все още скрито зад сивите облаци, продължаваше да виси над главата му, но колата вече трополеше сред поредното селище с къщи от червени тухли, обрасли с лозници. Откакто напуснаха Четиримата крале, селцата бяха все по-нагъсто.