Някои от хората махаха или викаха за поздрав на Хаям Кинч, фермера, на когото беше каруцата. Господин Хинч, мълчалив човек с грубовато лице, им подвикваше по някоя и друга дума през зъби, захапал лулата си. Стиснатите зъби правеха думите му почти неразбираеми, но те звучаха някак ведро и изглежда, хората оставаха доволни. Никой не обръщаше особено внимание на двамата пътници, които селянинът возеше в каруцата си.
Ханът на малкото градче премина пред очите на Ранд. Беше варосан, с покрит със сиви плочи покрив. Пред портата му гъмжеше от хора, които влизаха и излизаха, кимайки си небрежно. Някои се спираха да поговорят. Познаваха се. Селяни преди всичко, ако се съдеше по облеклото им — с ботуши, гамаши и палта, които не се отличаваха много от неговите, макар по тях да личеше малко необичайно за Две реки предпочитание към ярки шарки. Жените носеха големи бонета, прикриващи лицата им, и бели престилки, поръбени с дантели. Може би бяха по-скоро градски хора, а не народ, дошъл от околните ферми. „Има ли някакво значение?“
Той отново се отпусна на сламата, загледан в селото, или градчето. Оградени дворове и подрязани плетове обграждаха пътя, а също малки фермерски къщи, от чиито червени тухлени комини се виеше пушек. Единствените дървета край пътя бяха ниски шубраци, подредени и питомни като в селски двор. Но клоните им стърчаха голи към небето, също толкова изсъхнали като дивите лесове на запад.
Колона от фургони, поели по обратния път, изтрополи по средата на пътя и избута каруцата почти на ръба на платното. Господин Кинч премести лулата в ъгъла на устата си и се изплю през стиснати зъби. Погледна с едно око към страничното колело, да не би да се закачи в плетовете, и продължи напред, като изгледа сърдито кервана на търговците.
Никой от кочияшите, размахващи камшици във въздуха над впряговете с осем коня, никой от охранниците с изпънати лица, подрусващи се на седалките до кочияшите, не хвърляше поглед към каруцата. Ранд проследи със затаен дъх отминаващия керван. Ръката му се задържа под наметалото, стиснала дръжката на меча, докато не ги отмина и последният фургон.
Когато и той се изниза на път към селището, което току-що бяха подминали, Мат се извърна на седалката до селянина и се наведе назад, докато не срещна очите на Ранд. Шалът, който го пазеше от прахта, бе сгънат и завързан ниско на челото, но дори и така той присвиваше очи срещу сивкавата дневна светлина.
— Нещо да си забелязал отзад? — попита той тихо. — Какво ще кажеш за фургоните?
Ранд поклати глава и Мат кимна. Той също не беше видял нещо обезпокоително.
Господин Кинч ги мерна с ъгълчето на окото си, отново премести лулата си и плесна юздите. Конят отново тръгна в раван.
— Още ли те болят очите? — попита Ранд.
Мат опипа шала на главата си.
— Не. Не много. Във всеки случай не, ако не гледам право към слънцето. А ти? По-добре ли си?
— Горе-долу. — Всъщност си даде сметка, че се чувства малко по-добре. Цяло чудо беше, че му мина толкова бързо. Това направо си беше дар на Светлината.
Неочаквано край каруцата премина отряд конници, запътени на запад, след фургоните на търговците. Дълги бели якички висяха над броните на ризниците, плащовете и палтата под тях бяха червени, като униформите на пазачите на портата на Бели мост, но от по-фин плат и по-добре скроени. Коничните им шлемове блестяха като сребърни. Седяха на конете си, изправили гърбове. Тънки червени ленти се развяваха зад остриетата на дългите им копия, които бяха наклонени под един и същ ъгъл.
Някои от конниците хвърляха поглед към каруцата, докато преминаваха покрай нея в две колони. Всяко лице беше покрито от маска с тънка стоманена решетка. Ранд почувства облекчение, че е скрил меча си под наметалото. Неколцина от конниците кимнаха на господин Кинч, не че го познаваха, просто така. Господин Кинч на свой ред им отвръщаше със същото, но въпреки привидното му равнодушие в кимването му се долавяше одобрение.
Конете вървяха бавно, но като се добавеше и скоростта на каруцата, ги отминаха сравнително бързо. Ранд неволно ги преброи. Десет… двадесет… тридесет… тридесет и двама. Той надигна глава и изгледа отминаващата по Кемлинския път колона.
— Кои са те? — попита Мат отчасти с любопитство, отчасти с подозрение.
— Кралската гвардия — процеди господин Кинч през зъби. Очите му не се отместиха от пътя пред тях. — Няма да стигнат по-далече от Бренския лес, освен ако не са ги извикали. Не е както по-рано. Той дръпна от лулата и добави: — Е, в тия времена някои части от кралството не са виждали гвардейци от година, че и повече. Не е както по-рано.