— Какво правят? — попита Ранд.
Селянинът го изгледа.
— Пазят мира и поддържат закона на кралицата, разбира се. Издирват злосторници и ги изправят пред съда. — Селянинът изпуфка с лулата и добави: — Вие двамата трябва да сте от много далече, щом не познавате кралската гвардия. Откъде сте?
— От много далече — отвърна Мат преди Ранд да успее да се обади. — От Две реки. — Веднага щом го изрече, съжали, че не може да си вземе думите назад. Мисълта му все още не беше се избистрила. Опитват се да се скрият, а споменава име, което можеше да изкънти като камбана в ушите на някой Чезнещ.
Господин Кинч изгледа Мат с крайчеца на окото си и запуфка умълчан с лулата.
— М-да, това наистина е много далече — отрони най-сетне той. — Почти на границата на кралството. Но работите май наистина са тръгнали на зле, щом като в кралството има хора, които дори не разпознават гвардейците на кралицата. Изобщо не е като едно време.
Ранд се зачуди какво ли щеше да каже господин ал-Вийр, ако някой седне да му обяснява, че Две реки е част от владенията на кралицата. Кралицата на Андор, предположи той. Може би кметът все пак го знаеше — той знаеше много неща, от които Ранд се беше изненадвал — а може би и други го знаеха, но никога не беше чувал някой да го споменава. Две реки си бяха Две реки. Всяко селце се оправяше само със собствените си проблеми и ако се случеше някое затруднение да засегне повече от едно село, Селските съвети го решаваха помежду си.
Господин Кинч дръпна юздите и каруцата спря.
— Аз съм дотук. — Тесен коларски път отвеждаше на север сред ниви, по които зърното все още не беше покълнало, в далечината се виждаха няколко фермерски къщи. — Още два дни и ще стигнете Кемлин. Всеки случай, ако приятелят ти вече може да се държи на крака.
Мат скочи на земята и взе лъка и вещите си, след което помогна на Ранд да се смъкне от задницата на каруцата. Ранд се олюля, но отмести ръката на приятеля си и се опита да направи няколко крачки сам. Все още се чувстваше неуверен, но краката поне го държаха. Дори сякаш ставаха по-силни, докато пристъпваше.
Селянинът не подкара веднага коня си. Изгледа ги продължително, смучейки лулата си.
— Можете да си починете един-два дни в къщата ми, ако искате. Няма да изтървете кой знае какво. Каквато и болест да те е хванала, момко… е, двамата със старата за толкоз години сме изтърпели какви ли не болести, още преди да се родите, а и децата си сме ги лекували от такива болежки. Но като те гледам, не си заразен.
Мат присви очи, а Ранд усети, че се е намръщил. „Едва ли всички са замесени в това. Не е възможно да са всички.“
— Благодарим ви — отвърна той. — Но вече съм добре. Наистина. Колко остава до следващото село?
— Карисфорд ли? Ще го стигнете пеша още преди да мръкне. — Господин Кинч извади лулата от зъбите си и отри замислено устни. — Отначало ви взех за избягали чираци, но сега вече ми се струва, че бягате от нещо много по-сериозно. Не знам какво е. Не ме интересува. Разбирам ги тези работи и мога да преценя, че не сте Мраколюбци и едва ли ще оберете или нараните някого. Не като някои, дето скиторят по пътищата напоследък. Аз самият съм си имал неприятности веднъж-дваж, когато бях на вашите години. Ако ви потрябва място, където да се скриете за някой и друг ден, фермата ми е на пет мили по този път — той кимна към коларския път — и дотам никой не ходи. Каквото и да ви преследва, едва ли ще ви потърси там. — Той се окашля, сякаш притеснен, че е изговорил толкова много думи наведнъж.
— Откъде знаете как изглеждат Мраколюбците? — сопна се Мат, дръпна се от каруцата и ръката му се мушна под сетрето. — Какво знаете за Мраколюбците?
Лицето на господин Кинч се стегна.
— Е, оправяйте се — каза той и подвикна на коня. Каруцата затрополи по тесния селски път и старецът повече не се обърна. Мат погледна Ранд и навъсеното му лице се отпусна.
— Извинявай, Ранд. Ти имаше нужда от приют да си починеш. Може би ако тръгнем след него… — Той сви рамене. — Просто не мога да се отърва от чувството, че всички са срещу нас. О, Светлина, бих искал да знам защо. Бих искал всичко да свърши. Бих искал… — Гласът му изтъня отчаяно.
— Все още се намират и добри хора — отвърна Ранд. — Не можем да си позволим да спрем, дори и само за почивка, Мат. Освен това не мисля, че има къде да се скрием.