Мат кимна, явно облекчен. Понечи да вземе част от багажа му, но Ранд го спря. Наистина чувстваше краката си вече по-здрави. „Дали нещо ни преследва? — замисли се той, щом закрачиха отново по пътя. — Не, не ни преследва. Очаква ни и ни дебне.“
Дрехите им подгизнаха само за минути. След час на Ранд вече му се струваше, че и кожата му е подгизнала, но вече бяха оставили Четиримата крале далече зад себе си. В тъмнината Мат беше почти сляп и болезнено присвиваше очи при всяко просветване на поредната мълния. Ранд го водеше за ръка, но въпреки това Мат стъпваше все по-неуверено. Челото на Ранд се беше набръчкало от тревога. Ако зрението на Мат не се възвърнеше, щяха да пълзят като охлюви.
Мат сякаш долови мрачните му мисли и изпъшка:
— Ранд, няма да ме оставиш, нали? Ако не мога повече да продължа?
— Няма да те оставя. — Ръката на Ранд стисна още по-здраво китката на Мат. — Няма да те оставя, каквото и да се случи. „Светлината дано ни помогне!“ Над главите им изтрещя гръмотевица и Мат се препъна, за малко да падне и да повлече към разкаляната земя и него. — Трябва да поспрем, Мат. Не може да вървим в тая тъмница.
— Гоуд. — Мълния раздра мрака точно пред тях, когато Мат проговори, и трясъкът заглуши всеки друг звук, но в краткия проблясък Ранд различи името на устните на Мат.
— Той е мъртъв. — „Трябва да е мъртъв. О, Светлина, дано да е мъртъв.“
Поведе Мат към някакви храсталаци, които му беше разкрил краткият блясък на мълнията. По тях имаше достатъчно листа, за да им осигурят известен подслон. Не толкова добър, колкото под някое дърво, но не му се искаше да рискува върху тях да се стовари още някоя мълния. Следващия път може би нямаше да имат такъв късмет.
Сгушени един до друг сред храсталаците, те се помъчиха да опънат наметалата си върху клоните и да си направят навес. Беше твърде късно да си въобразяват, че могат да останат сухи, но все щеше да е нещо и ако успееха да спрат непрестанното плющене на дъждовните капки върху главите си. Притиснаха се един до друг, за да се стоплят. И макар да бяха подгизнали целите, скоро се унесоха в сън.
Ранд веднага разбра, че е сън. Отново се намираше в Четиримата крале, но сега селото беше съвсем безлюдно, с изключение на самия него. Фургоните си бяха на мястото, но нямаше нито хора, нито коне, нито кучета. Нищо живо. Той обаче знаеше, че някой го очаква.
Крачеше по изровената от коловози улица. Околните сгради се плъзгаха край него като обвити в мъгла. Щом извърнеше глава към тях, те си бяха на мястото, здрави и стабилни, но погледнеше ли ги с периферното си зрение, отново ставаха неразличими. Сякаш реално съществуваше само онова, което виждаха очите му, и то само докато го виждаха. Беше сигурен, че ако се обърне достатъчно бързо, ще види… Не, в това не беше сигурен, но го караше да изпитва безпокойство само като си го помислеше.
Пред него изникна „Танцуващият каруцар“. Ярката боя по фасадата му изглеждаше някак сивкава и безжизнена. Влезе вътре. Гоуд беше там, седнал до една маса.
Той го позна само по дрехите, по коприната и кадифето. Кожата на Гоуд беше почервеняла, обгоряла, напукана и на мехури. Лицето му се беше превърнало почти в череп, устните бяха оголени и се виждаха зъбите и венците му. Когато Гоуд извърна глава, част от косата му се изсипа от темето и се превърна в пепел, щом докосна раменете му. Очите му без клепачи зяпнаха Ранд.
— Значи все пак си мъртъв — каза Ранд. Изненада се, че не изпитва страх. Може би беше от осъзнаването, че този път наистина е сън.
— Да — чу се гласът на Баал-замон. — Но той наистина те намери по мое искане. Това старание заслужава някаква награда, не мислиш ли?
Ранд се обърна и откри, че все още може да се страхува, дори и да беше сън. Дрехите на Баал-замон бяха с цвета на засъхнала кръв, а на лицето му се бяха изписали едновременно гняв, омраза и триумф.
— Разбери, момченце, че не можеш да се криеш от мен цяла вечност. Тъй или иначе ще те намеря. Това, което те закриля, в същото време те прави уязвим. Колкото те скрива, толкова и пали сигнален огън за очите ми. Хайде, ела с мен, младоче. — Той протегна ръка към Ранд. — Ако ловните ми кучета се нахвърлят върху теб, няма да бъдат никак милостиви. Те са ревниви към това, в което ще се превърнеш, щом коленичиш в нозете ми. Това е съдбата ти. Ти ми принадлежиш. — Изгорелият език на Гоуд издаде яростен, алчен, гъгнив звук.
Ранд се опита да навлажни устни, но устата му беше пресъхнала.