— Не… — почна той, а след това думите заизлизаха по-леко. — Аз принадлежа само на себе си. Не съм твой. Никога. На себе си. Въпреки твоите Мраколюбци никога няма да ме притежаваш.
Пламъците на лицето на Баал-замон загряха залата, въздухът се заиздига на вълни от зноя.
— Жив или мъртъв, момченце, ти си мой. Гробът е мое владение. По-лесно мъртъв, но по-добре жив. По-добре за самия теб, момченце. Живото има повече власт над нещата. — Устата на Гоуд отново изгъгна. — Да, добра ми хрътко. Ето я твоята награда.
Ранд погледна към Гоуд тъкмо навреме, за да види как тялото на мъжа се разсипа на купчина пепел. За миг върху изгореното лице се изписа чувство на върховна наслада, която в следващия миг се превърна в ужас, сякаш беше видял нещо, което не бе очаквал. Празните дрехи на Гоуд се разсипаха на стола и върху купчината пепел на пода.
— Ти си мой, младоче, жив или мъртъв — продължи Баал-замон. — Окото на света никога няма да ти послужи. Бележа те за свой. — Юмрукът му се разтвори, от него излетя огнена топка, удари се в лицето на Ранд и избухна.
Ранд се сгърчи и се събуди в мрака. През проснатите над главите им наметала се процеждаха дъждовни капки и обливаха лицето му. Ръката му трепна и той опипа бузите си. Кожата го болеше, сякаш бе изгоряла на слънцето.
Внезапно усети, че Мат се гърчи и бълнува. Разтърси го и той се събуди с хленч.
— Очите ми! О, Светлина, очите ми! Той ми взе очите!
Ранд го прегърна.
— Всичко е наред, Мат. Нищо ти няма. Той не може да ни направи нищо. Няма да му позволим. — Мат трепереше и хлипаше. — Не може да ни уязви — прошепна отново Ранд и му се дощя да може сам да си повярва. „Това, което те закриля, те прави уязвим. Полудявам.“
Преди да изгреят първите лъчи пороят стихна и с изгрева на слънцето дъждът спря. Облаците обаче си останаха по небето, заплашвайки отново да се излеят, чак докато настъпи истинското утро. Тогава задуха вятър, който отнесе облаците на юг, оголи студеното слънце и ги прониза през подгизналите им дрехи. На практика не бяха спали, но макар и крайно изтощени, свалиха наметалата и отново се затътриха на изток. Ранд стискаше Мат за ръката. След известно време Мат дори се почувства достатъчно добре, за да започне да сумти, че дъждът бил размекнал тетивата на лъка му. Ранд обаче не можеше да го остави да я замени със суха — все още не.
Малко след пладне стигнаха следващото село. Ранд тъжно присви рамене при вида на уютните тухлени къщи и дима, издигащ се от комините, но сви встрани — трябваше да го заобиколят. После отново се върнаха на пътя. Поне дрехите им, макар и не съвсем изсъхнали, вече бяха само влажни.
Един час след като подминаха селото, някакъв фермер ги качи в полупразната си кола за сено — не чуха тропота на колата в разкаляния път.
За изненада на Ранд фермерът дръпна поводите и им предложи да ги повози. Ранд се поколеба, но вече така или иначе не можеха да се скрият, а ако откажеха, мъжът щеше да ги заподозре в нещо нередно и да ги запомни. Той помогна на Мат да се качи на капрата до коларя и сам се метна отзад на колата.
Алпърт Мул беше набит селяк с квадратно лице и големи ръце, загрубели от тежък труд и грижи, и имаше нужда да поговори с някого. Млякото на кравите му секнало, кокошките престанали да снасят, около фермата нямало и едно читаво пасище. За пръв път, откакто се помнел, му се наложило да закупи сено и тази половин кола било единственото, което можал да намери. Чудел се дали тази година изобщо ще може да окоси сено от собствената си земя или да ожъне някакво зърно.
— Кралицата трябва да направи нещо, Светлината да я освети — промърмори той с уважение, но някак си разсеяно.
Почти не поглеждаше към Ранд и Мат, но когато ги свали на разклона за тесния, прорязан от разкалян коловоз коларски път, се поколеба, след което отрони, по-скоро на себе си, отколкото към тях:
— Не знам от какво бягате и не искам да знам. Имам си жена и деца. Разбрахте ли? Имам си челяд. В трудни времена живеем и не мога да помагам на непознати.
Мат понечи да пъхне ръка под сетрето си, но Ранд го стисна за китката и той се спря. Застана на пътя и се загледа в селяка, без да каже нищо.
— Като добър човек — продължи Мул — биваше да предложа на две момчета, прогизнали до кожа, да се изсушат и да се постоплят край огъня ми. Но времената са трудни, а странниците… Не знам от какво бягате и не искам да знам. Разбрахте ли? Имам си семейство. — Неочаквано той измъкна отнякъде два вълнени шала. — Не е много, но ги вземете. На двете ми момчета са. Те си имат други. И не ме познавате, разбрахте ли? Времената са трудни.