— Никога не сме ви виждали — отзова се Ранд и взе шаловете. — Вие наистина сте добър човек. Най-добрият, когото сме срещали от доста дни.
Селянинът го погледна изненадан и благодарен, после викна на конете и пое по селския път. Още докато завиваше, Ранд вече бе повел Мат по Кемлинския път.
По здрач вятърът се усили. Мат започна да хленчи кога най-после ще спрат да починат, но Ранд продължаваше да крачи напред, теглейки го след себе си, като се оглеждаше за някакъв по-добър подслон от жалките крайпътни храсталаци. Нощта падна преди да успее да намери нещо достатъчно подходящо. Вятърът стана леден и плющеше в наметалото му. И тогава, сред отчайващо простиращия се пред тях мрак, забеляза мигащи светлини. Село.
Ръката му се плъзна в джоба и напипа няколкото монети, които все още пазеше. Повече от достатъчно за храна и постеля за двамата. Топла стая в студената нощ. Ако останеха на открито, при този леден вятър и с влажните си дрехи, най вероятно онзи, който щеше да ги намери на заранта, щеше да намери само два студени трупа. Трябваше само да се постараят да не привличат повече внимание от това, което беше неизбежно. Никакво свирене на флейта, а и Мат с болните си очи едва ли щеше да може да жонглира. Той отново стисна китката на Мат и го поведе към светлините.
— Кога най-после ще спрем? — отново попита Мат.
— Когато стигнем на топло — отвърна Ранд.
Единственият хан се оказа ниска сграда, само на един етаж, личеше, че към основната постройка през годините са били добавяни нови помещения, без определен план. Предната врата на хана се отвори и отвътре се разнесе весел смях.
Ранд замръзна насред улицата. В главата му отекваше споменът за пиянските смехове в „Танцуващия каруцар“. Той изгледа предпазливо излезлия, който се заклатушка неуверено по улицата, пое дълбоко дъх и отвори вратата. Беше се постарал наметалото му да прикрие добре меча. Заля го вълна мъжки смях. Лампите, окачени по високия таван, правеха помещението ярко и още от пръв поглед той долови голямата разлика с хана на Самъл Хейк. Първо, тук хората не бяха толкова пияни. Залата беше изпълнена с народ — селски хора или граждани, ако не съвсем трезви, то много леко пийнали. Смехът им беше искрен, макар и някак изнервен. Хората се смееха, за да забравят неволите си, но в гласовете им все пак се усещаше веселие. Беше спретнато и чисто, и топло. Усмивките на прислужничките бяха също така топли и когато се смееха, Ранд усещаше, че го правят искрено.
Самият ханджия беше чист като хана си, с блестящо бяла престилка, стегната около корема му. Ранд с радост отбеляза, че е възпълен — никога вече нямаше да се довери на мършав ханджия. Казваше се Рулан Олвайн — „Винения“. Добра поличба, помисли си Ранд. Напомни му името на хана в Емондово поле. Ханджията ги изгледа от глава до пети, след което учтиво ги прикани да си платят предварително.
— Не че си мисля нещо, нали ме разбирате, но напоследък се навъдиха едни по пътищата, дето хич не можеш да ги хванеш да си платят на заранта. Напоследък май много млади хора са се запътили към Кемлин.
Както беше мокър и изтощен, Ранд въобще не се обиди. Но когато господин Олвайн им спомена цената, очите му се ококориха, а Мат издаде такъв звук, сякаш се беше задавил.
Ханджията съжалително поклати глава и мазнините по гушата му се разтресоха.
— Времената са трудни — въздъхна той. — Малко неща се намират, а това, което още се намира, вече струва пет пъти по-скъпо, отколкото обикновено. Кълна се, че както е тръгнало, след месец ще стане още по-скъпо.
Ранд измъкна парите от джоба си и погледна Мат. Приятелят му стисна упорито устни.
— Под някой плет ли искаш да спим? — попита го Ранд.
Мат въздъхна и неохотно извади своята шепа монети.
След десет минути вече нагъваха вареното, седнали на маса край камината, и тъпчеха паниците с парчета хляб. Порциите не бяха толкова големи, колкото на Ранд му се искаше, но яденето беше горещо и насищаше. Топлината от огнището бавно проникваше в тялото му. Правеше се, че е забил поглед в паницата, но поглеждаше крадешком към вратата. Всички, които влизаха или излизаха, приличаха на обикновени фермери, но това все още не можеше да уталожи опасенията му.
Мат се хранеше бавно, като се наслаждаваше на всяка хапка, въпреки че непрекъснато мърмореше за ярката светлина на лампите. След известно време той измъкна шала, който му беше подарил Алпърт Мул, и го завърза на челото си, като го придърпа надолу, докато очите му почти се скриха. Това привлече няколко погледа, които Ранд предпочиташе да бяха избегнали. Той набързо изпразни паницата си и подкани Мат да го последва, след което попита господин Олвайн за стаята им.