Ханджията се изненада, че искат да се оттеглят толкова бързо, но не каза нищо. Запали свещ и ги отведе през плетеница от коридори до една малка стаичка с две тесни легла. След като ги остави, Ранд стовари багажа си до леглото, просна наметалото си на стола и се изтегна с дрехите върху тюфлека. Дрехите му все още бяха влажни и го бодяха, но ако се наложеше да побягнат, предпочиташе да е готов. Не си свали меча и заспа, стиснал дръжката му.
Кукуригането на петелто събуди рано призори. Той остана излегнат, загледа се в утринните лъчи, процеждащи се през прозорчето, и се зачуди дали да не поспи още малко. Да спи на дневна светлина, когато можеха да тръгнат отново по пътя си. Прозя се и челюстите му изпукаха.
— Ей — възкликна Мат на другото легло. — Мога да виждам! — Той приседна на леглото си и се огледа с присвити очи. — Поне донякъде. Лицето ти все още е малко като в мъгла, но поне те различавам. Знаех си, че ще се оправя. До довечера ще съм съвсем наред.
Ранд също се чувстваше много по-добре. Бяха на цял ден път от Четиримата крале и нито един от хората на Гоуд не се беше появил. Щом отново се съберяха с Айез Седай и Стражника, нямаше повече да се боят от Мраколюбци. Странно с какво нетърпение очакваше сега да се срещнат с Айез Седай. „О, Светлина, видя ли отново Моарейн, ще я разцелувам!“ Засмя се при тази мисъл. Чувстваше се достатъчно добре, за да може да прегледа колко монети са им останали за закуска — за по един голям комат хляб и кана мляко.
Хранеха се в дъното на дневната, когато вътре влезе един младеж. Селянче, както изглеждаше. С наперена походка. Единственият друг човек в помещението беше някакъв старец, който метеше пода и дори и не вдигна поглед.
— Може ли да седна при вас? — попита младежът, сякаш беше казал нещо нередно.
Ранд си помисли дали не иска да сподели закуската им, макар да имаше вид на човек, който е в състояние да си плати сам. Синята му блуза беше бродирана около якичката, а на раменете си носеше тъмносиньо наметало. Кожените му ботуши не бяха похабени от полска работа, това Ранд можеше де прецени от пръв поглед. Той кимна към свободния стол.
Мат се загледа в непознатия, когато той придърпа стола към масата. Ранд не можеше да прецени дали го гледа сърдито, или просто се мъчи да го види по-добре. Във всеки случай от намръщеното изражение на Мат имаше резултат. Младият селянин почти замръзна и не се осмели да седне, докато Ранд не му кимна отново.
— Как се казваш? — попита Ранд.
— Как се казвам? Как се казвам. Аха… викайте ми Пайтър. — Очите му шареха нервно. — Аа… това не съм го решил сам, нали разбирате. Длъжен съм да го направя. Не исках, но те ме накараха. Трябва да ме разберете. Аз не…
Ранд се напрегна, а Мат изръмжа:
— Мраколюбец.
Пайтър се сгърчи и почти подскочи от стола си, очите му диво зашариха из помещението, сякаш вътре имаше поне петдесет души, които щяха да чуят. По горната му устна избиха капчици пот. Това обвинение беше достатъчно, за да накара всеки да се изпоти, но той не каза нищо в своя защита.
Ранд бавно поклати глава. След Гоуд вече се беше уверил, че Мраколюбците не носят задължително знака на Драконовия зъб на челата си, но като се изключеше облеклото му, този Пайтър спокойно можеше да мине за някой от младежите в Емондово поле. Нищо у него не намекваше, че е убиец или нещо по-лошо. Никой не би му обърнал особено внимание. Гоуд беше поне… по-различен.
— Остави ни на мира — каза Ранд. — И кажи на приятелите си да ни оставят на мира. Не искаме нищо от тях и те няма да получат нищо от нас.
— Ако не ни оставиш — допълни с гняв Мат, — ще те издам пред всички какъв си. Ще видиш само какво ще си помислят приятелите ти в селото за това.
Пайтър, изглежда, прие заплахата сериозно. Лицето му пребледня.
— Аз… аз чух какво е станало в Четиримата крале. Мълвата се разнесе. Ние можем да чуваме разни неща. Но тук няма никой, който да може да ви устрои клопка. Аз съм сам… и… просто искам да поговорим.
— За какво? — попита Мат, но Ранд го сряза:
— Не ни интересува. — Двамата се спогледаха и Мат сви рамене и повтори:
— Не ни интересува.
Ранд глътна остатъка от млякото в купата си и натика парчето хляб в джоба си. След като парите им почти бяха свършили, това можеше да се омаже единствената им храна.