Въздъхнаха облекчено, когато най-сетне слязоха от колата му.
По залез стигнаха в някакво малко селище, твърде напомнящо за Шеран. Кемлинският път го разделяше точно на две. Преплетени лозници обвиваха тухлените стени на къщите. В селището имаше само един хан, малка постройка, не по-голяма от хана „Виноструй“, със закачена на скоби табела, която се полюшваше от вятъра. Надписът гласеше: „Човек на кралицата“.
Странно, че вече мислеше за „Виноструй“ като за малък. Доскоро този хан за него беше най-голямата сграда на света. Всичко по-голямо можеше да бъде само палат. Но вече беше видял доста и знаеше, че нещата вече няма да му изглеждат същите, когато някой ден отново се върне у дома. „Ако това изобщо стане някога.“
Той се поколеба пред прага на хана, но дори цените в „Човек на кралицата“ да не бяха колкото в Шеран, не можеха да си позволят нито храна, нито легло, камо ли пък и двете.
Мат забеляза в какво се е загледал и потупа широкия джоб, в който беше прибрал шарените топки на Том.
— Виждам вече достатъчно добре, стига да не се опитвам да направя нещо по-сложно. — Очите му наистина бяха започнали да се оправят, макар да продължаваше да носи шала на челото си и да примижаваше, когато се наложеше да погледне към небето. Ранд замълча и Мат продължи: — Не е възможно да има Мраколюбци във всички ханове до Кемлин. Освен това вече нямам никакво желания да спя под някой храст, след като мога да легна в легло. — Но не пристъпи към хана, а изчака да види какво ще реши Ранд.
След малко Ранд кимна. Изглеждаше точно толкова изтощен, колкото беше през цялото време, откакто бяха напуснали родния край. Само от мисълта за още една нощ под открито небе костите го заболяха. „Започва да ни прихваща. От това непрекъснато бягане и озъртане.“
— Не е възможно да са навсякъде — съгласи се той.
Още с първата стъпка, докато влизаше в общото помещение, той се зачуди дали не прави голяма грешка. Заведението беше чисто, но пълно с хора. Всички маси бяха заети, а имаше и доста мъже, облегнати по стените, тъй като нямаше къде да седнат. Ако се съдеше по прибързаната суетня на прислужничките и на самия собственик, тази тълпа беше необичайна за тях. Твърде много посетители за такова малко селце. Лесно беше да се откроят хората, които не бяха тукашни. Не бяха облечени много по-различно от останалите, но бяха заети с яденето и пиенето си. Местните поглеждаха накриво към външните посетители.
Из въздуха се носеше оживена глъч, така че ханджията ги отведе в кухнята, щом Ранд му даде знак, че иска да поговори с него. Тук дрънченето на съдове и суетнята на готвачката и помощничките й създаваше не по-малка суматоха.
Ханджията отри потното си лице с кърпа.
— Предполагам, че сте тръгнали за Кемлин да видите Лъжедракона, като всички други глупаци из кралството. Е, цената е шестак, и още по две-три монети на човек за легло, а ако нямате толкова, и аз нямам нищо за вас.
Ранд подхвана заучения си урок, въпреки че му се гадеше. При толкова много хора на път всеки от тях можеше да се окаже Мраколюбец и нямаше как да ги различат от останалите. Мат показа някои от по-лесните си фокуси с топките — ограничи се до три, — а Ранд извади флейтата на Том. След десетина ноти ханджията кимна нетърпеливо.
— Ще минете. И без туй ми трябваше някой да поразсее главите на тия идиоти с техния Логаин. Вече на три пъти се сбиват дали наистина бил Дракона, или не бил. Стоварете нещата си в онзи ъгъл, а аз ще поразчистя малко място за вас. Ако изобщо се намери място. Глупаци. Светът е пълен с глупаци, в чиито глави няма капка разум да си натискат задниците там, откъдето са. Тъкмо от това произлизат всички беди. Някои хора не могат да си натискат парцалите. — Той отново обърса лицето си и се изниза от кухнята, като сумтеше под нос.
Готвачката и помощничките й не обръщаха никакво внимание на Ранд и Мат. Мат се зае да наглася шала на лицето си, повдигаше го, примигваше заслепен от светлината и отново го спускаше над очите си. Ранд се зачуди дали ще може да вижда достатъчно добре, за да може да направи нещо по-сложно от номерцата с трите топки. Колкото до него самия…