— Няма никой — каза Мат. — Чакай, дай да сваля това. — Той се пресегна да разкопчае колана за меча, но Ранд стисна още по-здраво дръжката.
— Не. Не. Трябва да го държа до себе си. Това е мечът на баща ми. Разбираш ли? Т-то-ва е м-м-мечът на б-б-аща ми! — Тялото му отново се разтресе, но ръката му се беше впила в дръжката, сякаш това беше единствената нишка, която го свързваше с живота. — Мм-моят б-б-б-аща! — Мат прекрати опитите си да му го свали и го зави презглава с наметалата.
Докато Мат дремеше, последваха други нощни посещения. Ранд така и не можеше да разбере дали са истински, или лъжовни. От време на време поглеждаше към Мат, чиято глава беше клюмнала на гърдите му, и се чудеше дали и той щеше да ги види, ако беше останал буден.
Сред сенките се появи Егвийн, дългата й коса беше прибрана на плитка, както я носеше в Емондово поле. Лицето й беше изкривено от болка и тъжно.
— Защо ни остави? — попита го тя. — Всички сме мъртви, защото ни остави.
Ранд немощно поклати глава.
— Не, Егвийн. Не исках да ви оставя. Моля те.
— Всички сме мъртви — промълви тъжно тя. — А смъртта е кралството на Тъмния. Тъмния сега ни притежава, защото ти ни напусна.
— Не. Нямах избор, Егвийн. Моля те. Егвийн, не си отивай. Върни се, Егвийн!
Но тя се извърна към сенките и сама се превърна в сянка. Изражението на Моарейн беше спокойно, но лицето й беше без кръвно и бледо. Пелерината й можеше да мине за було, а гласът й плющеше като камшик.
— Така е, Ранд ал-Тор. Ти нямаш никакъв избор. Трябва да стигнеш до Тар Валон, иначе Тъмния ще те вземе. Цяла вечност окован в Сянката. Сега само Айез Седай могат да те спасят. Само Айез Седай.
Том му се усмихна язвително. Дрехите по тялото му висяха на обгорели дрипи и това го накара да си припомни синкавите мълнии, докато Том се бореше с Чезнещия, осигурявайки им време да избягат. Плътта под дрипите беше изгоряла и овъглена.
— Довериш ли се на Айез Седай, момко, ще съжаляваш, че не си мъртъв. Помни, цената за помощта на Айез Седай винаги се оказва по-малка, отколкото би повярвал, и по-голяма, отколкото можеш да си представиш. А и коя Аджа ще те намери първа, а? Червената? Или Черната? Най-добре е да бягаш, момчето ми. Бягай.
Погледът на Лан беше твърд като гранит и лицето му беше изцапано с кръв.
— Странно е да видиш меч със знака на чаплата в ръцете на един овчар. Заслужаваш ли го? Дано да се окажеш достоен за него. Сега си сам. Нищо, на което да се опреш зад теб, и нищо, на което да разчиташ пред теб, а всеки наоколо може да е Мраколюбец. — Той се усмихна с вълча усмивка и от устата му бликна кръв. — Всеки.
Перин се появи, обвинявайки го, молейки го за помощ. После госпожа ал-Вийр — плачеше за дъщеря си, и Бейл Домон, който го ругаеше, че е довлякъл Чезнещи на ладията му, и господин Фич, ровещ с ръце из пепелищата на своя опожарен хан, и Мин, пищяща в прегръдката на тролок, хора, които познаваше от дълго време, и хора, които беше срещнал за кратко. Но най-лошото беше с Трам. Трам се изправи над него намръщен, клатеше глава, но не проговори нищо.
— Трябва да ми кажеш — замоли го Ранд. — Кой съм аз? Кажи ми, моля те. Кой съм аз? Кой съм аз? — изкрещя той.
— Спокойно, Ранд.
За миг му се стори, че му беше отвърнал Трам, но той беше изчезнал. Над него се беше надвесил Мат и му поднасяше чаша вода.
— Просто се отпусни и се успокой. Ти си Ранд ал-Тор. Най-големият грозник и най-дебелата глава в Две реки. Ей, ама ти си се изпотил! Треската е минала.
— Ранд ал-Тор? — прошепна Ранд. Мат кимна. В това кимане имаше нещо толкова успокояващо, че Ранд се унесе в сън, без дори да се докосне до чашата с вода.
Спа спокойно, без никакви сънища — поне не такива, които да си спомня след това — но сънят му бе толкова лек, че очите му се отваряха унесено всеки път, когато Мат опипваше челото му да види дали треската е отминала. Веднъж дори се зачуди дали тази нощ Мат изобщо ще намери време да поспи, но сам се унесе и заспа преди да успее да се задълбочи в тази мисъл.
Скърцането на вратата съвсем го събуди, но за миг той остана излегнат на сеното, съжалявайки, че сънят го е напуснал. Заспал поне нямаше да се тревожи за състоянието си. Мускулите го боляха, не му бяха останали почти никакви сили. Помъчи се немощно да надигне глава. Успя едва при втория опит.
Мат беше клюмнал, опрян на стената, на една ръка разстояние от него. Брадичката му се беше опряла в гърдите, които се надигаха и отпускаха равномерно в ритъма на дълбок и спокоен сън. Шалът се беше смъкнал над очите му.