Ранд погледна към вратата.
На прага стоеше някаква жена и я придържаше отворена с една ръка. За миг тя беше само тъмен силует, облечен в рокля, очертан от бледия фон на ранното утро, после пристъпи навътре и остави вратата да се люшне и затвори след нея. Сега, под светлината на фенера, той успя да я види малко по-ясно. Прецени, че е почти на годините на Нинив, но не приличаше на селска жена. Бледозелената коприна на роклята й проблясваше при всяко нейно движение. Наметалото й беше богатско, с мек сивкав оттенък, тънка дантелена мрежа стягаше косата й. Пръстите й опипваха колието от масивно злато, докато оглеждаше замислено Мат и него.
— Мат — прошепна Ранд, а после извика по-силно: — Мат!
Мат изсумтя в просъница и за малко да се катурне, когато се събуди. Разтри очи с юмруци и зяпна непознатата.
— Дойдох да си нагледам коня — каза тя и посочи небрежно към клетките. Но така и не отмести очи от тях двамата. — Ти болен ли си?
— Нищо му няма — отвърна й сърдито Мат. — Малко е настинал от дъжда, нищо особено.
— Може би няма да е зле да го погледна — каза тя. — Знам някои неща…
Ранд се зачуди дали не е някоя Айез Седай. Облеклото, самоувереното й държане и начинът, по който държеше главата си, леко отметната назад, сякаш всеки момент щеше да изрече някоя заповед, показваха, че не е тукашна. „А ако е Айез Седай, от коя Аджа?“
— Вече се оправих — каза й той. — Нищо ми няма, наистина. Не е нужно.
Но тя закрачи по пътеката, повдигнала полите си и стъпвайки предпазливо със сивите си платнени чизми. Направи гримаса, като видя сеното под него, и опипа челото му.
— Нямаш треска — промълви непознатата и го огледа намръщено. Беше красива, с малко резки черти, но в това лице нямаше топлина. Не беше и студено, също така. Просто в него не се долавяше никакво чувство. — Бил си болен обаче. Да. Да. И все още си слаб, като току-що родено котенце. Мисля, че… — Тя внезапно бръкна под пелерината си и събитията, които последваха, бяха толкова светкавични, че Ранд едва успя да нададе приглушен вик.
Ръката й се измъкна изпод пелерината; нещо в нея проблесна и тя се хвърли през Ранд, към Мат. Мат се килна рязко настрани, последва удар на метал, забиващ се в дърво. Всичко това стана съвсем мигновено, а после всичко утихна.
Мат беше легнал на хълбок, едната му ръка беше стиснала китката й, точно над камата, която тя беше забила в дървото на мястото, където преди малко се намираха гърдите му, другата му ръка притискаше ножа, който беше взел от Шадар Логот, до гърлото й.
Шарещите й очи се опитваха да погледнат надолу към камата, която държеше Мат. Жената изпъшка приглушено и се опита да се отдръпне, но той задържа острието плътно опряно в кожата й. Разбрала, че не може да се измъкне, тя остана неподвижна като камък.
Ранд облиза устни, зяпнал в сцената, която се беше разиграла пред очите му. Дори и да не беше чак толкова изнемощял, не вярваше, че щеше да може да реагира. А после очите му се плъзнаха към нейната кама и устните му отново пресъхнаха. Дървото около острието бе започнало да почернява; от овъгленото място се надигаха тънки струйки дим.
— Мат! Мат, камата й!
Мат бързо погледна към ножа й и очите му отново се приковаха в жената, но тя не помръдна. Облизваше нервно устните си. Мат грубо издърпа ръката й от дръжката и я бутна; тя се катурна назад, запълзя по-далеч от тях и се подпря на ръце, без да отмества очи от камата в ръката му.
— Не мърдай! — просъска й той. — Мръднеш ли, ще те заколя. Вярвай, ще те заколя. — Тя бавно кимна; очите й не се отместваха от камата на Мат. — Гледай я, Ранд.
Ранд не беше сигурен какво се очаква от него, ако тя опита нещо — ако извикаше например; разбира се, не можеше да хукне след нея, ако се опиташе да побегне — но тя седеше на пода, без да мърда, докато Мат измъкваше камата й от стената. Черното петно в гредата престана да расте, въпреки че от прореза продължаваше да излиза пушек.
Мат се огледа къде да постави камата, а после я подхвърли в ръцете на Ранд. Ранд я подхвана страхливо, сякаш му бяха подхвърлили жива пепелянка. Изглеждаше съвсем обикновена, макар и с шарки, с бяла дръжка от кост и тясно бляскаво острие, не по-дълго от дланта му. Най-обикновена кама. Но той беше видял какво можеше да прави. Дръжката й дори не беше гореща, но ръката му се изпоти. Надяваше се да не я изтърве върху сухото сено.