— О, Светлина, човече! Тук при вас са само шепа. Стените на Кемлин гъмжат от тях и с всеки ден прииждат нови. — Капитанът се навъси още повече, когато забеляза Ранд и Мат, застанали край пътя. — Ей, вие двамата, движете се, или ще ви задържа, че пречите на движението.
Гласът му не беше много по-рязък спрямо тях, отколкото към фермера, но въпреки това те закрачиха напред. Очите на капитана ги проследиха за известно време; Ранд ги усещаше с гърба си. Подозираше, че на гвардейците не им е останало много търпение заради пороя от чужденци и че не изпитват никаква симпатия към някой огладнял скитник в повече. Реши този път да спре Мат, ако му хрумне да открадне яйца от нечий полог.
При все това във всички тези фургони и хора по пътя имаше нещо хубаво, особено при толкова млади хора, запътили се към Кемлин. За които и да е Мраколюбци, тръгнали да ги спипат, щеше да е все едно да хванат два гълъба от цяло ято. Щом мърдраалът в Зимната нощ не знаеше кого точно търси, на тукашния му колега щеше да му е още по-трудно.
Не им бяха останали почти никакви пари, във всеки случай бяха недостатъчно за едно ядене при високите цени около Кемлин. Не можеха и да свирят. Гоуд беше разбрал за флейтата, както и за жонглирането. Не можеше да се каже какво бе научил Баал-замон от него преди края му — ако това, което беше видял Ранд, наистина означаваше края му — или какво беше предадено на другите Мраколюбци.
Ранд погледна със съжаление към една ферма. Някакъв мъж пазеше край оградата с две кучета, които ръмжаха и дърпаха каишките. Мъжът имаше такъв вид, сякаш чакаше и най-малкия повод да ги пусне. Не всяка ферма се пазеше така, но никой вече не предлагаше работа за пътници.
Докато слънцето залезе, двамата с Мат минаха през още села. Селяните стърчаха край пътя на групи, говореха си и следяха изпод вежди мощния човешки поток, който се изливаше покрай тях. Израженията им не бяха по-приятелски, отколкото тези на фермерите, на кочияшите на търговските фургони или на гвардейците на кралицата. Всички тия чужденци, тръгнали да видят Лъжедракона. Глупаци, които нямаха ум в главата, та да седнат на задниците си. Там, където им е мястото. Може и да са следовници на Лъжедракона. Може и да са Мраколюбци. Ако изобщо имаше някаква разлика между едните и другите.
Когато настъпи вечерта, потокът в следващото градче започна да изтънява. Малцината, които разполагаха с пари, влязоха в хана, макар там да се разгоря свада дали да ги пуснат. Други започнаха да търсят удобни плетове или ниви, в които не лаеха кучета. Когато съвсем се смрачи, двамата с Мат останаха сами. Мат поиска да намерят някоя купа сено, но Ранд настоя да продължат напред.
— Докато все още виждаме пътя — каза той. — Колкото по-напред стигнем, преди да спрем, толкова по-далеко ще сме. — „Ако изобщо те преследват. Защо трябва да те преследват сега, щом като през цялото време те пресрещаха?“
Но този аргумент убеди Мат. Озъртайки се често през рамо, той ускори крачка. Ранд трябваше да се затича, за да се изравни с него.
Мракът се сгъсти. Приливът на сила, обзел Мат, бързо заглъхна и той отново започна да се оплаква. Прасците на Ранд се бяха стегнали в болезнени възли. Започна да си повтаря наум, че е вървял и много повече, но колкото и да си го повтаряше, не можеше да си повярва. Стисна зъби, потисна болката в схванатите си мускули и не се спря.
Забелязаха светлините на някакво село и Мат простена:
— Не можем ли да спрем вече? Или трябва да намерим хан и да окачим табела за Мраколюбците? Или за Чезнещ.
— След селото — отвърна му Ранд, загледан към светлините. Отдалече, в тъмното, можеше да го вземе за Емондово поле. „Какво ли ни чака там?“ — Още една миля, и край.
— Край! Не мога повече и един разтег!
Краката на Ранд горяха като огън, но той се насили да направи една крачка, после втора. Втората не беше по-лесна, но той продължи, стъпка по стъпка. Преди да измине десет крачки, чу залитащия след него Мат, който сумтеше под нос. Помисли си, че ще е по-добре да не чуе какво точно мърмори.
Вече беше доста тъмно и селските улици бяха празни, въпреки че в повечето къщи светеше не един прозорец. Ханът сред селото беше ярко осветен, обкръжен от златист ореол светлина, която изтласкваше мрака наоколо. От сградата отекваше музика и смях, приглушени от дебелите стени. Табелата над вратата проскърцваше под напора на вятъра. Пред хана бе спряла каруца и някакъв човек оглеждаше впряга. Други двама стояха от другия край на хана, до самия ръб на осветения кръг.