— Говориш така, сякаш знаеш къде да ги търсиш.
— Ще ги позная веднага щом ги видя — заяви уверено Холдвин. — Само не се опитвай да ги хванеш сам. Няма защо да си докарва човек беля на главата. Ела веднага и ми кажи, ако ги видиш. Моят… моят приятел ще се оправя с тях. Сто крони за двамата, но ги иска и двамата наведнъж.
— Сто крони за двамата — замисли се Бънт. — А колко ще даде за този меч, дето толкова му е притрябвал?
Изведнъж Холдвин се усети, че старият му се подиграва.
— Не знам защо ти го разправям всичко това — сопна му се той.
— Ти май още не си се отказал от глупавото си намерение, както виждам.
— Не е толкоз глупаво — отвърна кротко Бънт. — Може и да не се появи друг Лъжедракон, преди да умра — Светлината да го изгори дано! — а и съм твърде стар, че да гълтам праха на търговците на път за Кемлин. Трябва да тръгна сега, че да стигна до Кемлин рано заранта.
— Сам? — Гласът на ханджията трепна язвително. — Човек никога не знае какво ще срещне в тая тъмница, Алмен Бънт. Сам на пътя, в такава нощ. И да ти чуе някой писъците, никой няма да свали мандалото на вратата си, за да ти помогне. Не и в такива времена, Бънт. Дори да е най-близкият ти съсед.
Това, изглежда, изобщо не смути селянина. Отговорът му прозвуча също толкова спокойно, както преди.
— Ако кралската гвардия не може да оварди пътищата от опасности толкоз близо до Кемлин, никой от нас не е в безопасност, дори и в леглото си. Ако питаш мен, едно от нещата, които гвардейците могат да сторят, за да опазят пътищата ни сигурни, е да оковат във вериги този твой „приятел“. Да ми се мотае той из тъмницата и да го е страх да не го види някой. Не можеш да ме убедиш, че е свестен човек.
— Да го е страх! — възкликна Холдвин. — Стар глупак, ако знаеше… — Той внезапно млъкна. — Не знам защо ли си губя времето с теб. Махни ми се от главата! Престани да ми трополиш и да ми пречиш на работата. — Вратата на хана се тресна и се затвори зад гърба му.
Мърморейки под носа си, Бънт се хвана за края на седалката и сложи крак върху оста на колелото.
Ранд понечи да излезе от сенките, но Мат го дръпна за ръкава.
— Да не си полудял, Ранд? Той веднага ще ни познае!
— А ти какво искаш, тук ли да останем? С Чезнещия, дебнещ някъде наблизо? Докъде смяташ, че ще стигнем пеша, преди да ни е спипал? — Постара се да не мисли докъде щяха да стигнат и в каруца, преди да ги е спипал. Откопчи се от Мат и се затича по пътя. Внимателно придържаше наметалото си, прикривайки меча. Вятърът и студът бяха достатъчно оправдание за това.
— Без да искам ви чух, че споменахте за Кемлин — каза той. Бънт се стресна и измъкна една тояга от каруцата. Грубоватото му лице беше покрито с бръчки и половината му зъби липсваха, но възлестите му ръце стискаха здраво тоягата. След минута отпусна тоягата си и попита:
— Значи и вие двамата сте тръгнали за Кемлин. Да видите Дракона,а?
Ранд не беше и усетил, че Мат го бе последвал. Мат обаче се беше спрял предпазливо назад, извън светлината, и поглеждаше към хана и към каруцаря с не по-малка подозрителност, отколкото към мрака, който ги обгръщаше.
— Лъжедракона — подчерта Ранд.
Бънт кимна.
— Да, да. Разбира се. — Той погледна накриво към хана, след което премисли и напъха тоягата под седалката на каруцата. — Е, ако искате да се возите, качвайте се. Загубих вече много време.
Ранд вече се беше покатерил отзад, когато селянинът плесна с поводите. На Мат му се наложи да притича и да скочи в движение.
При скоростта, с която Бънт подкара коня, селото бързо се скри в мрака зад тях. Ранд се изтегна по гръб върху голите дъски, като се мъчеше да преодолее приспиващото скърцане на колелетата. Мат потискаше с юмрук прозявките си и оглеждаше боязливо околността. Мракът тежеше над полята, осеян тук и там с мъждукащите светлинки на пръснатите из полето фермерски къщи. Светлинките изглеждаха далечни и сякаш безутешно се мъчеха да надмогнат тъмнината. Чу се писък на сова, като траурен плач, а вятърът стенеше като изгубени в Сянката души.
„Може да е навсякъде и да ни дебне“ — помисли си Ранд. Бънт, изглежда, също усети потискащото напрежение, възцарило се в нощта, защото заговори.
— Вие двамата били ли сте досега в Кемлин? — Старецът се изкиска тихо. — Май не сте. Е, почакайте само да го видите. Най-великият град на света. Ох, чувал съм аз всичко и за Иллиан, и за Ебу Дар, за Тийр и всичко останало — винаги ще се намерят глупци, дето вярват, че нещо е по-голямо и по-хубаво, само защото се намира далече — но мен ако питате, Кемлин си е най-великият град. Повелико нещо не може да има. Не, не може. Дано само кралица Мургейз, Светлината да я освети, да се отърве от оная вещица от Тар Валон.