Наближиха събуждащия се град и навлязоха сред огромните тълпи.
— Аз какво ви казах? — викна Бънт. — Най-великият град на света. Построен е от Огиер, нали знаете. Всеки случай, Цитаделата и Палатът са вдигнати от тях. Че е стар Кемлин, стар е. Кемлин, където добрата кралица Мургейз, Светлината да я освети, създава Закона и поддържа мира на Андор. Най-великият град на земята.
Ранд беше готов да се съгласи. Беше зяпнал от изумление и му се искаше да запуши ушите си, за да заглуши невероятната шумотевица. Народ бе изпълнил гъсто платното на пътя, толкова гъсто, колкото хората в Емондово поле запълваха Моравата по време на Бел Тин. Спомни си, че в Бейрлон тълпата му се беше сторила невъзможно гъста и този спомен сега само го разсмя. Той се обърна ухилен към Мат. Виж, приятелят му си беше запушил ушите и раменете му се бяха свили така, сякаш искаше да ги дозапуши и с тях.
— Как ще се оправим сред всичко това? — извика той силно, когато забеляза погледа на Ранд. — Как ще можем да преценим на кого да се доверим при тази гмеж? Толкова много народ! О, Светлина, какъв шум само!
Ранд погледна крадешком към Бънт, преди да му отвърне. Цялото внимание на селянина беше погълнато от града; при целия този шум сигурно изобщо не ги чуваше. Въпреки това Ранд се наведе към ухото на Мат.
— А те как ще ни намерят сред толкова много хора? Не разбираш ли, празноглав идиот? Кратуна тъпкана с вълна, това си ти. Най-сетне сме спасени, стига да се научиш най-после да си държиш тъпия език зад зъбите! — Той размаха ръка и обгърна всичко наоколо — пазарищата и градските стени пред тях. — Погледни само, Мат! Всичко може да се случи тук. Всичко! Може дори да се окаже, че Моарейн вече е пристигнала и ни очаква, заедно с Егвийн и с всички останали.
— Ако са живи. Мен ако питаш, всички са загинали, като веселчуна.
Усмивката на лицето на Ранд помръкна и той се загледа към приближаващите се крепостни стени. Всичко можеше да се случи в град като Кемлин. Той упорито задържа тази мисъл в главата си.
Колкото повече се приближаваха до портите, толкова по-гъста ставаше тълпата, блъскаха се рамо в рамо, натискаха се в каруците и фургоните. Ранд се радваше, че вижда толкова много крачещи, прашни младежи, с много малко багаж на раменете. На каквато и възраст да бяха хората сред тълпата, напиращи към портите, имаха изтощен от дългия път вид, каруците бяха разнебитени, конете уморени, дрехите — омачкани от много нощи спане под открито небе, нозете им се тътреха, очите им гледаха уморено. Но уморени или не, всички тези очи сега се бяха приковали към зейналите порти, сякаш онова, което им предстоеше да видят зад тях, мигом щеше да разсее цялата им умора.
Половин дузина кралски гвардейци стояха край портите. Чистите им червено-бели наметала и лъскавите им ризници се открояваха сред прашната човешка гмеж, вливаща се през портите под каменната арка. С изправена стойка и вдигнати глави те следяха влизащите надменно и бдително. Беше очевидно, че могат всеки момент да спрат всеки от пристигащите. Но освен да разчистят пътя за движението, което напускаше града, и да се сопнат на онези, които напираха прекалено нетърпеливо, те не пречеха никому.
— Вървете спокойно. Не се натискай. Не се натискай, Светлината да те ослепи дано! Има място за всички вътре, дано Светлината да ни е на помощ. По-спокойно.
Каруцата на Бънт изтрополи под свода сред бавния прилив на тълпата и те най-сетне се озоваха в самия Кемлин.
Градът се издигаше върху ниски хълмове, — катерещи се към центъра. Друга стена обкръжаваше този център, блеснала в снежнобяло и извисяваща се над хълмовете. Зад нея стърчаха още кули и куполи, в бяло, златно и пурпурно гледаха града от високо. Ранд си помисли, че това сигурно е Вътрешният град. Цитаделата, за която им беше споменал Бънт.
Самият Кемлински път се промени неузнаваемо, щом навлезе в града, и се превърна в просторен булевард, разполовен точно по средата от ивици с трева и дървета. Тревата беше кафеникава и клоните на дърветата бяха голи, но хората бързаха край тях, сякаш не виждаха нищо необичайно в това, смееха се, говореха, спореха, вършеха всички обичайни неща за хора, излезли по улиците. Сякаш изобщо не си даваха сметка, че тази година пролетта все още не е дошла и може би никога няма да дойде. Не го забелязваха, усети Ранд. Не можеха, или пък не искаха. Очите им се плъзгаха встрани от обезлистените клони и мъртвата трева. На това, което не виждаха, можеха да не обръщат внимание; щом не го виждаха, все едно че не съществуваше.