Зяпнал към града и хората из него, Ранд се стресна, когато колата зави по една странична улица, по-тясна от булеварда, но въпреки това два пъти по-широка и от най-широката улица в Емондово поле. Бънт спря каруцата, след което колебливо извърна очи към тях. Тук движението беше малко по-слабо; тълпата се разделяше покрай каруцата, без да забавя хода си.
— Ти какво криеш под наметалото? Да не е наистина онова, за което говореше Холдвин?
Ранд тъкмо намяташе дисагите си през рамо. Дори и не трепна.
— Какво искаш да кажеш? — Гласът му прозвуча твърдо. Стомахът му се беше стегнал на възел, но гласът му все пак прозвуча твърдо.
Мат потисна прозявката си с лявата ръка, но дясната пъхна под сетрето си — стиснал бе камата от Шадар Логот, Ранд не се и съмняваше в това — а очите му се присвиха като на преследван звяр. Бънт избегна да погледне към Мат, сякаш знаеше вече, че крие оръжие под дрехата си.
— Нищо не искам да кажа. Вижте, щом сте ме чули да споменавам за Кемлин, значи сте били там достатъчно дълго, за да чуете и останалото. Ако толкова държах на тази награда, щях да намеря начин да вляза в „Гъска и корона“ и да ви издам. Само дето Холдвин никак не ми харесва, а още по-малко онзи негов приятел, никак не ми харесва. Сякаш държи да ви хване вас двамата, повече от… от всичко друго.
— Хич и не знам какво иска — отвърна Ранд. — Никога не съм го виждал. — В думите му имаше известна истина: той не можеше по никой начин да различи един Чезнещ от друг.
— Аха. Е, както вече казах, не знам нищо и мисля, че не искам и да знам. Мисля, че тук всички ни чакат достатъчно неприятности, че да си търся още повече.
Мат събираше вещите си мудно и Ранд вече беше слязъл на улицата, когато приятелят му започна да се смъква. Мат се извърна сковано от каруцата, притиснал с две ръце лъка, колчана и одеялото си до гърдите. Тъмни сенки обграждаха помръкналите му очи.
Бънт се надвеси от капрата и кимна на Ранд да се приближи.
— Аз ще си мълча… — Старият фермер замълча и се огледа предпазливо. Хората се бутаха от двете страни на каруцата, но освен някоя и друга ругатня, че са спрели движението, никой не им обръщаше внимание. — Но престани да го мъкнеш със себе си — продължи тихо старецът. — Скрий го или го продай. Отърви се от него. Това бих те посъветвал. Това нещо може да привлече нечие внимание, а както ми се струва, вие никак не държите да привличате внимание.
После той изправи гръб, подвикна на коня си и бавно подкара сред претъпканата улица, без да каже и дума повече и без да поглежда назад. Един фургон, натоварен с бъчви, изтрополя срещу тях. Ранд отскочи да му направи път, залитна, и след като отново погледна по улицата, Бънт и каруцата му се бяха скрили зад ъгъла.
— Сега какво ще правим? — попита Мат, зяпнал с широко отворени очи към блъскащите се около тях хора и зданията, извисяващи се на цели шест етажа над улицата. — Пристигнахме в Кемлин, но сега какво ще правим? — Беше свалил ръце от ушите си, но дланите му потръпваха, сякаш се канеха отново да ги запушат. Целият град боботеше. Ниско, непрестанно жужене от стотиците работещи магазини и хилядите говорещи около тях хора. На Ранд му се струваше, че са се озовали сред някакъв гигантски кошер. — Дори и да са тук, Ранд, как бихме могли да ги намерим сред всичко това?
— Моарейн ще ни намери — отвърна замислено Ранд. Градът с огромните си размери тежеше непосилно върху плещите му. Искаше му се да се махне, да се скрие някъде от всички тези хора и от целия този шум. Празнотата го беше изоставила, въпреки поученията на Трам; очите му я бяха запълнили с целия този град. Затова съсредоточи вниманието си в нещата, които се намираха наблизо. без да обръща внимание на останалото. Само да гледаш тази единствена улица беше все едно да обхванеш с поглед целия Бейрлон. Бейрлон, последното място, където си бяха въобразявали, че са в безопасност. „Никой вече не е в безопасност. Може би всички те са мъртви. Какво ще правиш тогава?“
— Те са живи! Егвийн е жива! — извика той яростно. Неколцина минувачи го изгледаха озадачено.