— Може би — отвърна Мат. — Но ако Моарейн не успее да ни намери? Ако никой друг не успее да ни намери, освен… осв… — Той потръпна, без да може да го доизкаже.
— Ще му мислим, когато ни дойде на главите — отвърна Ранд решително. — Ако изобщо се случи. — Най-лошият вариант беше да потърсят Елайда, Айез Седай в кралския палат. Но преди всичко той смяташе да тръгнат за Тар Валон. Не знаеше какво е запомнил Мат от думите на Том за Червената Аджа — както и за Черната, — но той самият определено го помнеше. Стомахът му отново се сви. — Том каза да намерим хан на име „Кралски благослов“. Първо отиваме там.
— Как? Не можем да си позволим и един обяд за двамата.
— Във всеки случай това е мястото, от което трябва да започнем. Том каза, че там ще намерим помощ.
— Аз не мога да… Ранд, та те са навсякъде. — Мат наведе очи към паважа на улицата и сякаш хлътна навътре в себе си, опитвайки се да се отдръпне от всичките тези хора, които ги заобикаляха. — Където и да идем, или са по петите ни, или вече ни очакват. Ще видиш, че ще ни чакат и в „Кралски благослов“. Не мога… аз… нищо не може да спре един Чезнещ.
Ранд бързо се огледа. Изглежда, никой не беше забелязал, че Мат споменава за Чезнещия. Тълпата ги притискаше отвсякъде, погълната от собствените си грижи.
— Стигнахме чак дотук здрави и читави, нали така? — каза Ранд с груб, дрезгав шепот. — И все още не са ни хванали. Можем да се справим, стига само да не се предаваме. Няма току-така да вдигна ръце и да ги зачакам като някоя овца, положила врата си на дръвника. Няма! Е? Да не смяташ да стърчиш тук, докато не умреш от глад? Или чакаш да дойдат и да те приберат в торбата?
— Извинявай, Ранд — изломоти Мат.
— Карай — отвърна му Ранд.
Тръгнаха напосоки. Мат едва вдигна очи, колкото да не се блъска в хората, а думите му безжизнено се заизливаха от устата му:
— Не мога да престана да си мисля, че никога вече няма да видя дома си. Искам да се върна у дома. Смей се колкото си искаш, не ме интересува. Какво ли не бих дал сега, за да бъда при мама и тя да ме благослови с метлата за нещо, заради каквато и да е беля. Сякаш са окачили букаи на мозъка ми, тежки букаи. Пълно с непознати наоколо и няма кой да ти каже на кого да се довериш, ако изобщо мога да се доверя на някого. О, Светлина, Две реки са толкова далече оттук, че все едно са чак от другата страна на света. Двамата сме сами и никога няма да можем да се приберем у дома. Така и ще си загинем, Ранд.
— Все още не. Няма да загинем — отзова се Ранд. — Всеки умира. Колелото се върти. Аз обаче не смятам да се кротна на кълбо и да чакам, докато умра.
— Говориш като господин ал-Вийр — изсумтя Мат, но в гласа му най-сетне се долавяше нотка бодрост.
— Добре — каза Ранд. — Така е добре. — „О, Светлина, дано всички останали да са добре. Моля те, не оставяй да останем сами двамата.“
И той започна да разпитва за „Кралски благослов“. Отговорът на минувачите биваше най-разнообразен, но в повечето случаи се свеждаше до ругатня по адрес на всички, дето не си стоят там, откъдето са, или свиване на рамене и безизразен поглед. Някои ги подминаваха, без изобщо и да ги погледнат.
Един широколик мъж, едър като Перин, накриви глава и каза:
— „Кралски благослов“? Вие, селяндурчета, да не сте нещо кралски хора? — Имаше бяла кокарда на извезаната си с бели ширити шапка и бели гайтани по дългото палто. — Е, май доста сте закъснели.
Той се разсмя гърлено и ги остави де се гледат един друг объркано. Ранд сви рамене — в Кемлин беше пълно със странни хора. Хора, каквито никога не беше срещал.
Някои от тях се открояваха сред тълпата с твърде тъмната си или прекалено бледа кожа, в палта със странна кройка или ярки цветове, островърхи шапки кли накичеии с дълги пера. Срещаха се жени с воали на лицата, жени в прави рокли, толкова широки, колкото и високи, жени в рокли, оголващи повече плът, отколкото при която и да е кръчмарска прислужница. От време на време сред изпълнените с човешка гмеж улици преминаваше някоя карета, лъскава и с позлата, с екипаж от шест или осем коня, по чиито сбруи висяха шарени пискюли. Навсякъде се срещаха и носилки с балдахини.
На няколко пъти хора се обръщаха към тях двамата, вместо обратното. Прашните им дрехи показваха, че са от новодошлите и това действаше като магнит за определен тип от тукашните. Лукави мошеници им предлагаха да си купят реликви от Лъжедракона. Ранд скоро пресметна, че са му предложили толкова късове от плаща на Лъжедракона и толкова парчета от меча му, че с тях можеше да си изкове два меча и да си ушие половин дузина плащове. Лицето на Мат светна от любопитство, поне първия път, но Ранд учтиво им отказваше и те приемаха, кимайки с глава и отговаряйки набързо: „Светлината да освети кралицата, добри господине“, след което изчезваха също толкова бързо, колкото се появяваха. Повечето сергии предлагаха чинии и паници, изрисувани набързо със сцени, които трябваше да представят Лъжедракона, окован във вериги пред кралицата. По улиците се мяркаха и Бели плащове. Всеки от тях крачеше сред кръг празно пространство, който се местеше заедно с него, също както в Бейрлон.