Ранд полагаше всички усилия двамата да останат незабелязани. Държеше меча си прикрит добре под наметалото, но това нямаше да свърши работа дълго време. Рано или късно някой щеше да се зачуди какво ли крие отдолу. Но не би могъл, не можеше да изпълни съвета на Бънт да престане да го носи. Това бе единствената му връзка с Трам. С неговия баща.
Мнозина сред тълпата носеха мечове на кръста си, но никой нямаше меч със знака на чаплата, който да привлича погледите. Всички кемлински мъже обаче, както и много от пътниците, бяха увили мечовете си в ивици плат, ножницата и дръжката; червен плат, пристегнат с бяла връв, или бял, с червена връв. Стотици знаци на чаплата можеха да се крият, увити по този начин, и никой да не ги забележи. Освен това, ако се съобразеше с местния обичай, може би щяха да ги приемат по-благосклонно.
В много от сергиите предлагаха от този плат и връв и Ранд се спря пред една от тях. Червеният плат се оказа по-евтин от белия, въпреки че Ранд не виждаше никаква разлика между двата, като се изключеше цената, затова той се спря на червения, с полагащата му се бяла връв, въпреки протестите на Мат, че щели да им останат съвсем малко пари. Продавачът със стиснатите устни ги огледа от глава до пети, докато Ранд му броеше монетите, и ги изруга, когато Ранд го помоли да ги пусне в дюкяна си, за да си увие меча.
— Не сме дошли да гледаме Логаин — отвърна Ранд търпеливо. — Дойдохме просто да разгледаме Кемлин. — След което си спомни приказките на Бънт и добави: — Най-великия град на света. — Киселата гримаса на лицето на търговеца не се промени. — Светлината да освети добрата кралица Мургейз — промълви Ранд с плаха надежда.
— Само да ми създадете неприятност — отвърна кисело мъжът, — така ще се развикам, че сто души веднага ще се притекат да ви оправят, дори и гвардейците да не дойдат. — Той млъкна, колкото да се изплюе, и за малко не улучи ботуша на Ранд. — Махайте ми се от главата с мръсните си работи.
Ранд кимна, все едно че човекът се беше сбогувал усмихнато, и дръпна Мат след себе си. Мат продължи да се озърта през рамо към дюкяна и да ръмжи под нос, докато Ранд не го издърпа в една безлюдна алея. Застанаха с гръб към улицата, та никой от минувачите да не забележи какво правят. Ранд откачи меча от колана си и започна да увива ножницата и дръжката.
— Бас държа, че ти взе двойно за това скапано парче плат — каза Мат. — Тройно.
Да увиеш плътно парчето плат и после да го стегнеш здраво с връвта не се оказа толкова лесно, колкото изглеждаше.
— Всички тук ще ни мамят, Ранд. Мислят, че сме дошли да видим Лъжедракона, като всички останали. Ще имаме късмет, ако някой не реши да ни строши главите, докато спим. Давай веднага да тръгваме за Тар Валон. Или на юг, към Иллиан. Не бих имал нищо против да видя как се събират за Лова на Рога. Щом не можем да си идем вкъщи, дай поне да тръгнем нанякъде.
— Аз оставам — отвърна Ранд. — Ако още не са дошли, рано или късно ще дойдат и ще ни търсят.
Не беше сигурен дали уви меча като всички други, но поне чаплите по ножницата и на дръжката бяха скрити и той реши, че така е безопасно. Като излезе на улицата, вече беше сигурен, че поне поводите му за тревога са намалели с един. Мат се тътреше след него така неохотно, сякаш го дърпаха на каишка.
Малко по малко Ранд разбра посоките, които му трябваха. Отначало упътванията бяха много смътни, от рода на „някъде натам“ и „ей там, вляво“. Но колкото повече се приближаваха, толкова по-ясни ставаха указанията, докато най-сетне те се озоваха пред голямо каменно здание с табела. На нея бе изрисуван мъж, коленичил пред жена, със златисточервена коса и с корона, положила длан върху сведената му глава, а отдолу пишеше „Кралски благослов“.
— Сигурен ли си? — попита все пак Мат.
— Разбира се — отвърна Ранд, пое дълбоко дъх и бутна вратата.