Помещението беше просторно, стените бяха облицовани с потъмняло дърво, а пламъците в двете камини го правеха топло и уютно. Една прислужница премиташе пода, въпреки че беше чисто, а друга в ъгъла лъскаше свещници с кадифен парцал. И двете се усмихнаха на новодошлите, след което продължиха работата си.
Само около няколко маси седяха посетители, но дузина души в толкова ранен час си беше същинска тълпа и макар никой от тях да не беше особено зарадван от появата на Ранд и Мат, поне изглеждаха чисти и трезви. Откъм кухнята се носеше миризма на печено телешко и топъл хляб и устата на Ранд се изпълни със слюнка.
За голяма радост на Ранд ханджията се оказа дебел мъж, розоволик, с колосана бяла престилка и посивяваща рядка коса, вчесана назад по оплешивяващото теме. Проницателният му поглед ги измери от глава до пети, преценявайки прашните им дрехи, вързопите и износените им ботуши, но той също им се усмихна сърдечно. Казваше се Бейзъл Джил.
— Господин Джил — каза Ранд, — един наш приятел ни каза да ви посетим. Том Мерилин. Той… — Усмивката на лицето на ханджията изстина. Ранд бързо погледна към Мат, но приятелят му беше твърде зает с душенето на уханните миризми от кухнята. — Нещо не е наред ли? Вие нали го познавате?
— Познавам го — отвърна кратко Джил. Сега изглеждаше позаинтригуван от калъфа на флейтата, увиснал под мишницата на Ранд, отколкото от всичко друго. — Елате с мен. — Той кимна към една врата. Ранд даде знак на Мат да го последва и тръгна след ханджията, зачуден какво става.
В кухнята господин Джил се спря да поговори с готвачката, закръглена жена с прибрана на кок коса, която почти съответстваше на ханджията по тегло. Тя продължаваше да разбърква гърнетата с гозби, докато господин Джил й говореше. Миризмите бяха много приятни — след такъв глад и най-големият буламач можеше да мине за превъзходна гозба, но тук направо миришеше като в кухнята на госпожа ал-Вийр — и стомахът на Ранд гневно изръмжа. Мат надвесваше нос над всяко гърне. Ранд го сръга и Мат припряно вдигна брадичката си от поредния съд, в който бе надникнал.
Ханджията ги подкара през задната врата. Когато се озоваха в двора на конюшнята, той се огледа предпазливо, за да се увери, че наоколо няма никой, и попита Ранд:
— Какво има в тази кутия, момко?
— Флейтата на Том — отвърна бавно Ранд и разтвори кутията, сякаш показването на гравираната със злато и сребро флейта щеше да му помогне с нещо. Ръката на Мат се мушна под сетрето.
Господин Джил не сваляше погледа си от Ранд.
— Аха, знам я аз. Виждал съм го да свири с нея. Няма да се намери свирач като него и в кралския двор. — С добродушните усмивки се беше приключило и проницателните му очи изведнъж го прободоха като нож. — Как се е озовала в ръцете ти? Том по-скоро ще си отреже ръката, отколкото да се прости с флейтата.
— Той ми я даде. — Ранд свали увития на вързоп плащ на Том и го постави на земята, като го разви достатъчно, за да покаже пъстрите кръпки, както и ръба на кутията на лютнята. — Том загина, господин Джил. Ако ви е бил приятел, съжалявам. Беше и мой приятел.
— Загинал, казваш. Как?
— Един… един човек се опита да ни убие. Том ми хвърли тези неща и ни каза да бягаме. — Кръпките запърхаха на вятъра като пеперуди. Буца заседна на гърлото на Ранд; той отново грижливо пристегна вързопа. — Ако не беше той, щяхме да загинем и ние двамата. Бяхме тръгнали с него за Кемлин. Той ни каза да дойдем тук, във вашия хан.
— Ще повярвам, че той е мъртъв — каза бавно ханджията, — когато му видя тялото със собствените си очи. — Той сръга вързопа с пръст и грубо се окашля. — Виж ти. Хубава работа. Вярвам, че ми казвате това, което са видели очите ви, но просто не вярвам, че той е загинал. Не знаете вие колко трудно е някой да убие стария Том Мерилин.
Ранд постави ръка върху рамото на Мат.
— Всичко е наред, Мат. Той е приятел.
Господин Джил погледна Мат и въздъхна.
— Да, май съм приятел.
Мат бавно изправи глава и сгъна ръце пред гърдите си. Но продължаваше да наблюдава предпазливо ханджията и брадичката му трепереше.
— На път за Кемлин, казвате? — Ханджията поклати глава. — Това е последното място на земята, където бих очаквал да дойде Том, с изключение може би на Тар Валон. — Той изчака, докато един от конярите, повел кон, мине покрай тях, и дори след като ратаят се скри, продължи да говори тихо. — Имали сте си неприятности с някоя Айез Седай, сигурен съм.
— Да — изръмжа Мат, а Ранд попита: