— Ако това е било отдавна — каза Ранд, — може би никой вече не го помни.
Господин Джил поклати глава.
— Гарет Брин е капитан-генерал на Гвардията на кралицата. Той лично командваше гвардейците, които Мургейз прати да доведат Том във вериги, и аз се съмнявам, че някога ще забрави как се върна с празни ръце. А кралицата никога нищо не забравя. Вие познавате ли някоя жена, която да забравя? Леле, колко се беше впрегнала Мургейз! Кълна ви се, целият град ходеше на пръсти и всички шепнеха цял месец. А все още има и много други стари гвардейци, които помнят. Не, най-добре ще е да си мълчите за Том, както и за тази ваша Айез Седай. Хайде, ще ви дам нещо за ядене. Така сте измършавели, че коремите ви са се залепили за гърбовете.
Глава 36
Заплитане на Шарката
Господин Джил ги отведе до една маса в ъгъла на всекидневната и накара една от прислужничките да им донесе храна. Ранд поклати глава, като видя, че в чиниите им има само по няколко тънки резенчета телешко, залято с мазнина, по една лъжичка горчица и по два варени картофа. Жестът му, разбира се, беше сдържан, не ядосан. Голяма оскъдица, беше им обяснил ханджията. Ранд взе ножа и вилицата и се замисли какво ли ще стане, когато свърши всичко. При тази мисъл полупразната чиния му се стори истински пир.
Господин Джил им беше определил маса, отдалечена от останалите посетители и сам той седна с гръб към стената, за да може да наблюдава помещението. Никой не можеше да се приближи достатъчно, за да ги подслушва, без той да го забележи. След като прислужницата ги остави, той им каза тихо:
— А сега, момчета, защо не ми разкажете за неприятностите си? Като ще ви помагам, няма да е зле да знам поне в какво се забърквам.
Ранд погледна към Мат, но Мат се въсеше над чинията си, сякаш картофът, който се мъчеше да разреже, го вбесяваше.
— Аз самият не го разбирам — каза Ранд.
Предаде историята им накратко, като премълча за тролоците и Чезнещите. След като човекът беше готов да им помогне, нямаше да е добре, ако реши, че става дума за празни приказки. Но и не смяташе, че ще е честно да подценява заплахата. Никак нямаше да е честно да вкара човека в някаква опасност, за която той си няма никаква представа. Според разказа му някакви лоши хора преследвали него и Мат, както и още двама техни приятели. Тези хора се появявали там, където най-малко ги очаквали, били смъртноопасни и решени на всяка цена да убият него и приятелите му, ако не и по-лошо. Според Моарейн някои от тях били Мраколюбци. Том не се доверявал много на Моарейн, но останал при тях, според собствените му думи, заради своя племенник. Разделили се по време на едно от нападенията, докато се мъчели да се доберат до Бели мост, а после, в Бели мост, Том загинал, спасявайки двамата от ново нападение. А след това имало и други опити. Знаеше, че в разказа му има пукнатини, но това беше най-доброто, което успя да съчини толкова набързо, без да сподели нещо повече от онова, което му се струваше сравнително безопасно за тях.
— Просто продължихме, докато стигнем Кемлин — обясни той. — Такъв беше първоначалният ни план. Кемлин, а после към Тар Валон. — Той се размърда неловко на стола си. След като толкова дълго беше пазил всичко това в тайна, сега му изглеждаше малко странно, че се е отпуснал да разказва на непознат човек дори това, което си позволи да разкаже. — Ако продължаваме по този маршрут, останалите рано или късно ще ни намерят.
— Ако са живи — промърмори Мат с пълна уста.
Ранд дори не погледна към Мат. Неизвестно какво го накара да добави:
— Това, че ни помагате, може да ви навлече неприятности.
Господин Джил махна небрежно с дебелата си ръка.
— Не че толкоз си падам по неприятностите, но няма да ми е за пръв път. Никой от тия проклети Мраколюбци не може да ме накара да обърна гръб на приятелите на Том. Сега, за тази ваша приятелка от север… ако пристигне в Кемлин, ще чуя за нея. Има хора, които непрекъснато си отварят очите за такива като нея и мълвата се разнася.
Ранд попита колебливо: