Очакваше Мат отново да го жегне с някоя шега, но щом момичето си отиде, приятелят му се просна на едно от леглата, както си беше с наметалото и ботушите, и обърна лице към стената.
Ранд окачи вещите си на закачалката и погледна обърналия му гръб Мат. Стори му се, че той отново е пъхнал ръка под сетрето си и стиска дръжката на камата.
— Да не смяташ просто да лежиш тук и да се криеш? — попита го най-сетне.
— Уморен съм — отвърна Мат.
— Трябва да поразпитаме господин Джил за още някои неща. Сигурно може да ни каже дори как да намерим Егвийн и Перин. Може вече да са пристигнали в Кемлин, ако не са изгубили конете си.
— Те са мъртви — отвърна Мат откъм стената.
Ранд се поколеба още малко, но накрая се предаде. Излезе и затвори тихо вратата, понеже Мат май вече заспиваше.
На долния етаж обаче господин Джил го нямаше, макар острият поглед на готвачката да му подсказа, че и тя го търси. Известно време Ранд поседя в залата, но скоро се усети, че се заглежда във всеки влизащ посетител, във всеки непознат, който можеше да се окаже какъв ли не, или по-скоро — какво ли не — особено когато забеляза нечий тъмен силует, застанал на прага. Ако в хана се появеше някой Чезнещ, щеше да е като лисица, нахълтала в кокошарник.
От улицата влезе гвардеец с червена униформа. Пристъпи няколко крачки в помещението и започна да оглежда със студен поглед онези посетители, на които явно им личеше, че са външни хора. Ранд заби поглед в масата, когато очите на гвардееца се спряха на него. Когато отново вдигна глава, човекът беше излязъл.
Тъмнооката млада прислужница мина покрай него, понесла куп изпрани кърпи.
— Правят го от време на време — подхвърли му тя доверително, спирайки се край масата му. — Само за да видят, че всичко е спокойно. Че се грижат за добрите поданици на кралицата, грижат се. Няма за какво да се безпокоиш. — След което му се усмихна закачливо.
Ранд поклати глава. Нямаше за какво да се безпокои. Едва ли гвардеецът беше дошъл, за да го пита дали случайно не се познава с Том Мерилин. Май не беше много по-добре от Мат. Дръпна стола си от масата.
Друга прислужница доливаше масло в лампите по стената.
— Имате ли някоя друга стая, в която бих могъл да поседя? — попита я той. Не му се искаше да се качва пак горе и да остане сам в стаята с навъсения и отчужден Мат. — Някаква отделна стая за хранене, която в момента не се използва, или нещо такова?
— Има библиотека. — Тя посочи една от вратите. — Оттам, после надясно и в дъното на коридора. Трябва да е празна по това време.
— Благодаря. Ако видите господин Джил, нали ще му кажете, че Ранд ал-Тор иска да поговори с него, ако може да му отдели някоя минутка?
— Ще му кажа — отвърна тя и се усмихна. — Готвачката също иска да приказва с него.
„Ханджията сигурно се крие от нея“ — помисли си Ранд и се отдалечи.
Когато влезе в стаята, която прислужницата му беше показала, се спря и се загледа. По рафтовете бяха подредени може би триста или четиристотин тома книги, много повече, отколкото беше виждал досега. Подвързани с плат или кожа и с позлатени кантове. Само няколко от тях бяха с дървени корици. Очите му зашариха по заглавията, отбирайки познатите и любими. „Пътешествията на Джейин Бродяжника“. „Есетата на Вилим Манехески“. Дъхът му секна, когато видя един облечен в кожа екземпляр на „Пътешествия сред Морския народ“. Трам много обичаше да я чете.
Той си представи Трам, разгръщащ книгата в ръцете си с усмивка, наслаждавайки се на самото докосване до страниците й, преди да се отпусне пред огнището, запалил лулата си, и да се зачете. При този спомен ръката му неволно стисна дръжката на меча и той изпита чувство на безвъзвратна загуба и самота.
Зад гърба му се чу покашляне и младежът разбра, че не е сам. Готов да се извини за неучтивостта си, той се обърна. Беше привикнал с това, че е по-висок от повечето хора, но този път очите му трябваше да се вдигнат нагоре, нагоре и още нагоре, а устата му увисна. И очите му най-сетне се спряха на главата, която стигаше чак до високия десет стъпки таван. Нос, широк, както и самото лице, и толкова сплеснат, че приличаше по-скоро на зурла, отколкото на нос. Вежди, провиснали надолу като опашки, обграждаха големите като паници бледи очи. Щръкнали сред гъста козина уши, от които стърчаха снопове косми. „Тролок!“ Той извика уплашено и понечи да се дръпне назад и да измъкне меча. Но оплете крака и се строполи на пейката, напълно зашеметен.