— Съжалявам, че вие, човеците, все така правите — изтътна глас като тъпан. Косматите уши потрепнаха и гласът стана тъжен. — Почти никой от вас вече не ни помни. Предполагам, че ние сами сме си виновни. Малцина от нас са излизали навън, сред хората, откакто Сянката падна върху Пътищата. Това е било… ох, някъде преди шест поколения. Веднага след Тролокските войни, така беше. — Рунтавата глава се разтърси и отрони въздишка, която спокойно можеше да мине за бичи рев. — Толкоз отдавна, толкоз отдавна е било, и толкова малко от нашите са излизали да попътуват и да погледат, че все едно никой не го е правил.
Ранд остана замръзнал на мястото си, с широко отворена уста, зяпнал във видението, обуто в огромни ботуши с широки носове, стигащи до коленете, и облечено в тъмносиньо сетре, закопчано от яката до кръста, което се спускаше към ботушите като фустанела. В едната си ръка съществото държеше книга, която изглеждаше съвсем мъничка в дланта му, и единият му пръст, широк колкото три обикновени, стоеше на мястото, където великанът беше прекъснал четенето си.
— Помислих, че сте… — почна младежът, но се овладя. — Какво сте?… — И това не звучеше никак добре. Той се изправи и подаде разтрепераната си ръка. — Аз се казвам Ранд ал-Тор.
Длан, широка като свински бут, обгърна неговата. Последва я учтив поклон.
— Лоиал, син на Арент, син на Халан. Името ти пее в ушите ми, Ранд ал-Тор.
За Ранд това прозвуча като ритуален поздрав и той отвърна на поклона.
— Името ти пее в ушите ми, Лоиал, син на Арент… аа… син на Халан.
Всичко това изглеждаше малко нереално. Той все още не знаеше какво представлява този Лоиал. Ръкостискането на огромните Лоиалови пръсти се оказа удивително леко, но той все пак се зарадва, когато пуснаха ръката му и тя се оказа цяла-целеничка.
— Вие, човеците, толкова лесно се възбуждате — каза Лоиал с присъщия си басов тътен. — Слушал съм разкази за вас и съм чел книгите, разбира се, но реалността е много по-красноречива. Още като дойдох в Кемлин, такава врява се надигна, че не можах да повярвам. Деца реват, жени пищят, цяла тълпа се затича подире ми по целия път, размахват тояги, ножове и факли, и викат: „Тролок!“ Дори се разтревожих малко. Ако по мен беше тръгнал и някой гвардейски патрул, не знам какво щеше да стане.
— Имал си късмет — промълви плахо Ранд.
— Да, но изглежда, и гвардейците бяха не по-малко стъписани. Четвърти ден вече съм в Кемлин и не смея да си покажа носа извън този хан. Добрият господин Джил дори ме помоли да не се появявам в дневната. — Ушите му помръднаха. — Не че не е гостоприемен, нали ме разбираш. Но първата вечер, когато дойдох, стана малка беля. Всички човеци тук изведнъж решиха, че трябва да си ходят. Такава врява се надигна, и всички се блъскаха на вратата кой да излезе пръв. Някои може и да са пострадали.
Ранд се беше зазяпал омаян в огромните помръдващи уши на съществото.
— Казвам ти, не очаквах такова нещо, когато напуснах стеддинг.
— Ама ти си Огиер! — възкликна Ранд. — Чакай малко. Шест поколения? Тролокските войни, казваш! Ти на колко си години? — Още щом го изрече, разбра, че е много невъзпитано, но вместо да се обиди, Лоиал започна да се оправдава.
— Е, на деветдесет. Само десет години ми остават преди да се обърна към Корена. Мисля, че стареите трябва да ми позволят да се изкажа, щом са обмисляли дали мога да напусна, или не. Само че те винаги се тревожат, когато някой реши да излезе Отвън, на каквато и възраст да е. Вие, човеците, сте толкоз припрени, толкова непостоянни. — Той примигна и направи лек поклон. — Ще ме прощаваш, моля. Не биваше да го казвам. Но вие наистина непрекъснато се карате и биете, дори когато няма нужда.
— Няма нищо — отвърна Ранд. Все още се мъчеше да осъзнае възрастта на Лоиал. По-стар от стария Кен Буйе, а все още не бил достатъчно порасъл, за да… Той пристъпи и седна на един от столовете с високи облегалки. Лоиал се разположи на друг, двойно поширок, и едва се побра в него. Седнал, беше висок колкото изправен в цял ръст човек. — Но поне са ти позволили да излезеш.
Лоиал заби очи в пода, сбърчи нос и го зачеса с един от дебелите си пръсти.