— А бе, колкото за това, как да ти кажа. Разбираш ли, обикновено Корена не заседава много дълго, няма и година, но от това, което знам, мога да ти кажа, че докато решат, ще съм станал достатъчно пълнолетен, за да мога и сам да тръгна, без разрешението им. Опасявам се, че ще кажат, че съм вироглав, но просто… взех, че тръгнах. Стареите винаги са ми казвали, че съм луда глава, и се опасявам, че са прави. Чудя се дали вече са разбрали, че съм заминал? Но трябваше да тръгна.
Ранд прехапа устни, за да не се разсмее. Ако Лоиал беше луда глава, какви ли бяха останалите? Не заседавали дълго, нямало и година? Ако можеше да го чуе, господин ал-Вийр сигурно щеше да поклати глава в почуда — ако едно заседание на Селския съвет продължеше повече от половин ден, всички започваха да подскачат от нерви, дори търпеливият Харал Люхан. Отново го заля мъката по родния край и той въздъхна от спомените за Трам, за Егвийн, за хана и за Бел Тин на селската морава в онези щастливи времена. Но успя да ги потисне, макар и с усилие.
— Нали няма да се обидиш, ако те попитам — окашля се Ранд — защо толкова много си искал да… аа… заминеш Отвън? Аз лично бих предпочел никога да не бях напускал дома си.
— Защо ли? Ами за да погледам. — Каза го така, сякаш беше най-естественото нещо на този свят. — Изчетох книгите и разказите на пътешественици и ме опари мисълта, че трябва да изляза и да погледам, не само да чета. — Очите му просветнаха, а ушите щръкнаха. — Изучих всички четива, които можах да намеря, за пътешествия, за Пътищата, за обичаи в земи, обитавани от човеците, и за градовете, които сме построили за вас, хората, след Разрушението на света. И колкото повече четях, толкова повече разбирах, че трябва да изляза Отвън, да посетя сам онези места, където сме били, и сам да нагледам дъбравите.
Ранд примигна.
— Дъбравите ли?
— Дъбравите, я. Дърветата. Само няколко Велики дървеса, дето стигат до небето, пазят пресен спомена за стеддинг. — Столът под него изстена, когато той се наведе напред. Очите му грейнаха още повече, а ушите направо се разшаваха. — Предците ни са използвали главно дървета, подходящи за земята и мястото. Не можеш да накараш земята да тръгне срещу себе си. Не и за дълго време. Земята ще се възбунтува; можеш само да нагаждаш пейзажа към земята, а не земята към пейзажа. Във всяка дъбрава засаждали дървета, които най-добре ще растат и ще се развиват на това място, като всяко било съчетавано с другите, всяко било посаждано така, че да допълва останалите, за най-добър растеж, разбира се, но също тъй и за да може равновесието да пее в ушите и в сърцето. Ах, книгите разказват за дъбрави, които са карали Стареите да плачат и да се смеят едновременно, дъбрави, останали зелени в паметта завинаги.
— А градовете? — попита Ранд. Лоиал го изгледа озадачен. — Градовете. Големите градове, построени от Огиер. Тук например. Кемлин. Нали вие, Огиер, сте построили Кемлин? Така пише в сказанията.
— Каменоделството… — Масивните му рамене се помръднаха. — Това е просто едно от нещата, които сме усвоили в годините след Разрушението, по време на Изгнаничеството, докато все още сме се мъчили да намерим стеддинг. Добра работа, предполагам, но не е истинското. Колкото и да се опитваш — а съм чел, че Огиер, които са построили тези градове, наистина са се опитвали — не можеш да накараш камъка да оживее. Неколцина от нашите все още се занимават с каменоделство, но само защото вие, хората, толкова често рушите зданията с вашите войни. Срещнах неколцина Огиер в… аа… Кайриен май му казват сега… като минах оттам. Добре че се оказаха от друг стеддинг, тъй че не ме знаеха, но въпреки това се усъмниха, че съм излязъл навън твърде млад. Не трябваше да се мотая там. Както и да е, сигурно разбираш, работата с камъка е само нещо, което ни е било поверено от изтъкаването на Шарката; докато дъбравите идват от самото сърце.
Ранд поклати глава. Половината приказки, с които беше отраснал, се бяха обърнали наопаки.
— Не знаех, че вие, Огиер, вярвате в Шарката, Лоиал.
— Разбира се, че вярваме. Как иначе. Колелото на Времето изтъкава Шарката на Вековете, а съдбите са нишките, които то втъкава. Никой не знае как нишката на собствения му живот ще се втъче в Шарката или как ще бъде втъкана нишката на цял един народ или племе. То, Колелото, ни е докарало Разрушението на света, и Изгнаничеството, и Камъка, както и Копнежа, и то в крайна сметка ни върна стеддинг, преди всички да измрем. Понякога съм си мислил, че вие, човеците, сте такива, каквито сте, само защото вашите нишки са къси. Затуй те трябва да подскачат при заплитането. Ох, виж как пак не внимавам какво говоря. Стареите казват, че вие, хората, никак не обичате да ви се напомня колко кратък е животът ви. Надявам се, че не нараних чувствата ти.