Ранд се засмя и поклати глава.
— Ни най-малко. Предполагам, че е забавно да се живее толкова дълго, колкото вас, но никога не съм се замислял за това. Предполагам, че ако доживея до годините на Кен Буйе, това ще е предостатъчно.
— Той много стар ли е?
Ранд само кимна. Нямаше смисъл да обяснява, че старият Кен Буйе дори не е стигнал възрастта на Лоиал.
— Е — отрони Лоиал. — Вие, хората, може и да живеете кратко, но в своя живот свършвате толкова много неща, все подскачате насам-натам, толкова сте припрени. Пък и разполагате с цял свят, в който да вършите тези неща. А ние, Огиер, сме привързани към нашите стеддинг.
— Но нали ти си Отвън?
— За малко, Ранд. Но, разбира се, един ден ще се прибера. Този свят е за такива като теб, за вашия вид. Наши са стеддинг. Отвън е такава врява… А и толкова се е променило от онова, което съм чел.
— Какво пък, нещата се променят с времето. Някои поне.
— Някои ли? Половината градове, за които съм чел, вече дори ги няма на местата им, а повечето от останалите сега са известни с други имена. Да вземем например Кайриен. Истинското име на този град е Ал-каир-рахианелен, което ще рече Хълма на златната зора. Та те дори не го помнят, въпреки слънчевия изгрев на знамената им. А и тамошната дъбрава. Съмнявам се, че изобщо са се грижили за нея от Тролокските войни насам. Сега тя е просто една от многото горички, в които секат дърва за огрев. Великите дървеса са изчезнали до едно и никой не си ги спомня. Ами тук? Кемлин си е останал Кемлин, но са оставили градът да се разрасне върху старата дъбрава. Сега ние седим на не повече от четвърт миля от центъра й — там, където би трябвало да е центърът й. Ни едно дърво не е останало. Бил съм също и в Тийр, както и в Иллиан. Различни имена, и никакъв спомен. Някогашната дъбрава край Тийр се е превърнала в пасище за конете им, а дъбравата край Иллиан е станала кралски парк, където кралят лови елени, и никому не е позволено да стъпва вътре без негово разрешение. Всичко толкова се е променило, Ранд. Много ме е страх, че където и да ида, ще намеря все същбто. Всички дъбрави изчезнали, спомените ги няма, а сънищата — мъртви.
— Не бива да се предаваш, Лоиал. Никога не бива да се предаваш. Предадеш ли се, все едно че си загинал. — Лицето му почервеня. Очакваше, че Огиер ще му се изсмее подигравателно, но вместо да го направи, Лоиал кимна мрачно.
— Да, вашият вид постъпва така, нали? — Гласът на Огиер неочаквано се промени. сякаш цитираше нещо. — „Догде изчезне сянката, догде водата изтече, оголил зъби срещу Сянката, в презрение крещящ, с последния си дъх, чак до Деня последен, ще плюя аз в окото на Заслепителя на зрака.“ — Лоиал надигна изчаквателно рунтавата си глава, но Ранд така и не проумя какво точно се очаква от него.
— Великите дървеса — отрони най-сетне объркан Ранд, само колкото да наруши неловката пауза. — Те да не са като Авендесора?
Лоиал рязко изправи стан. Столът му така силно изскърца и изпращя, че според Ранд всеки миг щеше да се разпадне.
— Ти би трябвало да знаеш по-добре. От всички народи кой друг може да знае повече от вас?
— Аз ли? Откъде да знам?
— Ама ти шега ли си правиш с мен? Вие, народът Аийл, понякога имате странно чувство за хумор.
— Какво? Аз не съм от народа Айил! Аз съм от Две реки. Никога в живота си не съм виждал айилец!
Лоиал доклати глава и космите в ушите му щръкнаха.
— Виждаш ли? Всичко се е променило и половината от онова, което съм научил, се оказва безполезно. Надявам се, че не съм те обидил. Сигурен съм, че твоите Две реки са хубаво място, където и да се намира то.
— Някой ми каза — поясни Ранд, — че някога го наричали Манедерен. Никога не бях чувал това, но може би ти…
Ушите на Огиер щръкнаха от възбуда.
— Аха! Ами да. Манедерен. — Туфите косми отново клюмнаха. — Нявга там имаше много хубава дъбрава. Болката ти пее в сърцето ми, Ранд ал-Тор. Не можахме да пристигнем навреме.
Лоиал му се поклони и Ранд отвърна с поклон. Опасяваше се, че Лоиал ще се обиди, ако не го направи, ще помисли най-малкото, че е невъзпитан. Зачуди се дали Лоиал смята, че и той пази в душата си също толкова древни спомени, както беше при Огиер. Ъглите на устните и очите на Лоиал определено бяха клюмнали надолу, сякаш споделяше болката на Ранд от загубата, сякаш това разрушаване на Манедерен, за което беше научил от Моарейн, не беше станало преди цели две хиляди години, а съвсем скоро.