— Не казвам, че си, но почти усещам как Шарката се завихря около теб, само като те слушам да си разказваш преживелиците, а пък и нямам таланта да я разчитам. Но че си тавирен, не се и съмнявам. Ти, както може би и приятелите ти. — Огиер се умълча и замислено затърка носа си. Най-сетне кимна на себе си, сякаш беше взел някакво важно решение. — Желая да пътувам с теб, Ранд.
За миг Ранд го зяпна съсредоточено, сякаш не беше сигурен дали е чул добре.
— С мен ли? — въкликна той. — Ти не чу ли какво ти разправях за… — Той млъкна за миг и погледна предпазливо към вратата, която беше здраво затворена. Едва ли някой можеше да подслушва тихия им разговор. Въпреки това той сниши още повече глас. — За тия, дето ме преследват? Тъй де, мислех, че просто искаш да си огледаш онези дървета.
— Край Тар Валон има една много хубава дъбрава и както чух, Айез Седай я поддържат грижливо. А освен това не само дъбравите са това, които искам да видя. Ти може и да не си втори Артур Ястребовото крило, но поне за известно време част от света ще се оформя около теб, може би дори в този момент се оформя около теб. Даже и стареят Хаман би пожелал да види такова нещо.
Ранд се поколеба. Нямаше да е зле да има още някой с него. Както се държеше Мат напоследък, да останеш с него беше все едно да си сам. Присъствието на Огиер беше успокояващо. Може би той беше твърде млад според собствените му представи за възраст, но изглеждаше непоклатим като скала, също като Трам. А пък и Лоиал беше посетил толкова много места и знаеше толкова много за други. Той изгледа Огиер, който седеше срещу него като самото олицетворение на търпението. Дори седнал бе по-висок от всеки изправен нормален човек. „И как да го скриеш, като е почти десет стъпки висок?“ Той въздъхна и поклати глава.
— Не ми се струва, че е добра идея, Лоиал. Дори Моарейн да ни намери, ще бъдем в опасност през целия път до Тар Валон. А пък ако не ни намери… — „Ако не ни намери, значи е загинала, както и всички останали. О, Егвийн!“ Той стисна зъби и тръсна глава. Егвийн не можеше да е загинала, а Моарейн щеше да ги намери.
Лоиал го погледна съчувстващо и го докосна по рамото.
— Сигурен съм, че приятелите ти са живи, Ранд.
Ранд кимна благодарно. В гърлото му беше заседнала буца.
— Поне съгласен ли си да си говорим понякога? — Лоиал въздъхна така, че от басовата му въздишка рафтовете в библиотеката изскърцаха. — И да изиграем някоя игра на камъчета? От дни насам не съм имал с кого да си говоря освен с добрия господин Джил, а той е толкова зает… Тази готвачка направо го тормози. Да не би тя да е собственик на хана?
— Разбира се, че ще си говорим. — Гласът му прозвуча дрезгаво. Той се окашля и се помъчи да са усмихне. „Би трябвало да са живи и здрави. Дано Светлината се погрижи да са живи и здрави.“
Глава 37
Дългото преследване
Нинив стисна юздите на трите коня и се взря в нощта, сякаш можеше да разкъса с поглед мрака и да намери Айез Седай и Стражника. Обкръжаваха я дървета, голи като скелети, щръкнали нагоре и черни сред сумрачната лунна светлина. Дърветата, както и нощният мрак, криеха като плътна завеса онова, което вършеха Моарейн и Лан — изобщо не й бяха обяснили какво е то. Само едно тихо „Дръж конете“ от страна на Лан и двамата изчезнаха, оставяйки я сама като някакво си ратайче в конюшня. Тя погледна конете и въздъхна ядосано.
Мандарб се сливаше с нощта. Единствената причина обученият в битки жребец да й позволи да се приближи до него беше, че Лан лично й беше подал юздите му. Сега той изглеждаше напълно спокоен, но тя си спомняше многр добре как оголи мълчаливо зъби, когато се пресегна за оглавника му, без да чака одобрението на Лан. При това мълчание оголените му зъби изглеждаха още по-заплашителни. След като за последен път погледна предпазливо жребеца, тя отново впи поглед в мрака и небрежно потупа своя кон. Подскочи стресната, когато Алдийб пъхна бледата си муцуна в ръката й, но след миг се овладя и потупа и кобилата.
— Няма нужда да си го изкарвам на теб само защото господарката ти е толкова… — прошепна тя. После отново напрегна взор в нощта. Какво ли правеха двамата сега?
След Бели мост бяха яздили през села, които й се струваха нереални със своята обичайност. Най-обикновени пазарища, които в очите на Нинив не можеха да имат нищо общо с един свят, из който бродят тролоци, Чезнещи и Айез Седай. Отначало бяха поели по Кемлинския път, по едно време Моарейн дръпна поводите на Алдийб и се загледа на изток, сякаш виждаше цялото протежение на широкия път, многото мили до Кемлин, както и онова, което ги чакаше по него.