След което Айез Седай въздъхна и се отпусна на седлото.
— Колелото се върти така, както то пожелае — промърмори тя. — Но не мога да повярвам, че изтъкава края на надеждата. Първо трябва да се погрижа за онова, което ми изглежда сигурно. Да бъде тъй, както Колелото го изтъче. — И тя извърна кобилата си на север, извън пътя, към леса. Едно от момчетата се намираше в тази посока, с монетата, която Моарейн му беше дала. Лан я последва.
Нинив хвърли последен поглед към Кемлинския път. Малко хора споделяха пътуването им по него — две каруци с високи колелета и един празен фургон далече напред, както и шепа прости хорица, пеша, натоварили на рамо вещите си или подкарали ги в ръчни колички. Някои от тях драговолно си признаваха, че са тръгнали за Кемлин да видят Лъжедракона, но повечето го отричаха упорито, особено онези, които бяха минали през Бели мост. При Бели мост тя беше започнала да се доверява на Моарейн. Донякъде. Но все пак повече отпреди. И това не й носеше никаква утеха.
Онзи път Стражникът и Айез Седай вече почти се бяха скрили от погледа й в гората, преди да тръгне след тях. Тя побърза да ги настигне. Лан често поглеждаше назад към нея и й махваше да побърза, но тя се държеше откъм страната на Моарейн, а пък Айез Седай гледаше втренчено напред.
Една вечер, след като бяха оставили пътя, невидимата нишка изчезна. Моарейн, непогрешимата Моарейн, изведнъж се изправи край малкия огън, на който вреше котлето с чая, и очите й се разшириха.
— Изчезна — прошепна тя сред мрака.
— Той е… — Нинив така и не можа да довърши фразата. „О, Светлина, та тя дори не знае кой от тримата е!“
— Не е загинал — бавно каза Айез Седай. — Но знакът вече не е у него. — Тя седна на земята. — На заранта ще продължим по същия път. Щом се приближа достатъчно, ще го намеря, дори и без монетата.
Когато и последният въглен на огъня загасна, Лан се загърна в наметалото си и заспа. Нинив не можа да заспи. Гледаше Айез Седай. Моарейн беше затворила очи, но продължаваше да седи с изправен гръб и Нинив разбра, че е будна.
Много след като и последният блясък на въглените угасна, Моарейн отвори очи и я погледна. Дори и в тъмното Нинив долови усмивката й.
— Върнал си е монетата, Премъдра. Всичко ще свърши благополучно. — Тя въздъхна, легна върху одеялото си и почти веднага се унесе в дълбок сън.
Нинив не можа да заспи. Представяше си най-лошото, колкото и да се мъчеше да го изтласка. „Всичко ще свърши благополучно.“
След Бели мост вече й беше много трудно да помрва, че ще е толкова лесно.
Унесена в мрачните спомени, Нинив изведнъж трепна — нечия ръка я беше стиснала за рамото. Посегна за ножа в колана си и после разбра че е Лан.
Качулката на Стражника беше отметната назад, но плащът му, сменящ цветовете си като хамелеон, така се беше слял с нощта, че неясното му лице бледнееше, сякаш увиснало във въздуха. Ръката на рамото й сякаш също идваше някъде от въздуха.
Тя издиша и потръпна. Очакваше да я заяде колко лесно се е доближил до нея, без да го усети, но той само каза:
— Трябваш ни.
После върза конете, хвана я за ръката и я поведе в тъмнината. Неохотно, тя си призна, че никога не би се оправила в такава тъмница, ако не я водеше. А не беше и сигурна дали ще може да се издърпа, ако той сам не решеше да я пусне — ръцете му бяха невероятно силни.
Изкачиха се на едно ниско възвишение и той се приведе на едно коляно и я дръпна да се сниши. Едва след малко тя забеляза, че Моарейн също е тук. Без да помръдва, Айез Седай спокойно можеше да мине за сянка в тъмната си пелерина. Лан й посочи отвъд хълма, към едно широко сечище сред леса.
Нинив се взря намръщено натам, порле изведнъж се усмихна разбиращо. Бледите отблясъци на сечището бяха палатки, подредени в правилни редици. Военен лагер.
— Бели плащове — прошепна Лан. — Някъде към двеста души, може и да са повече. Там има хубава вода. Там е и момъкът, когото търсим.
— В лагера? — По-скоро усети, отколкото видя, че Лан й кимна.
— В самия му център. Сега Моарейн може да посочи точно къде е. Приближих се достатъчно и разбрах, че е под стража.
— Пленник? — възкликна Нинив. — Но защо?
— И аз не знам. Чедата на Светлината не биха се заинтересували от някакво селянче, освен ако нещо не ги е накарало да изпитат подозрения. Светлината знае, че не е нужно кой знае какво, за да направи Белите плащове подозрителни, но все пак това ме безпокои.