Нинив изчака, отброявайки си наум, докато направят още две обиколки. Всеки път обикаляха за едно и също време и сковано си повтаряха все същата формула. Нито дума повече или по-малко. Нито пък поглеждаха настрана. Докато маршируваха, гледаха право напред, след което се обръщаха кръгом. Тя се зачуди дали ще я забележат, дори да се изправи.
Преди нощта да погълне бледите гънки на плащовете им за трети път тя се изправи и се затича приведена към конете. Когато се приближи, застъпва леко, за да не подплаши животните. Белите плащове можеха и нищо да не забележат, освен ако не се напъхаше под носа им, но несъмнено щяха да чуят, ако конете се разцвилеха.
Но конете останаха спокойни. Нинив се плъзна покрай редиците им, прерязвайки почти докрай дългите въжета, на които бяха вързани по десетина-петнайсет животни. Нито едно от тях не изпръхтя. Прокрадна се и до последната редица. И първият кон, привързан на въжето, се оказа Бела.
Не можеше да сбърка тумбестия й рунтав силует; да има друг кон като нея тук и точно в този момент й се струваше прекалено голямо съвпадение. Изведнъж изпита такава радост, че не беше оставила точно тази, последната редица, че се разтрепера. Краката и ръцете й се тресяха така, че се побоя да докосне въжето, но умът й беше бистър като водата на Виноструй. Което и от момчетата да беше в лагера, Егвийн също се намираше тук.
С уверени ръце, както когато стриваше билки в дома си, тя преряза въжето. Напъха камата в ножницата и отвърза юздите на Бела. Рунтавата кобила тръсна глава, но Нинив я погали по носа и тихо й промълви няколко думи в ухото. Бела изпръхтя тихо и сякаш се съгласи.
Други коне по редицата също вдигнаха глави и я погледнаха учудено. Спомнила си за войнствения Мандарб, тя колебливо се пресегна към следващите поводи, но този кон не възрази при вида на непознатата му ръка. Всъщност той сякаш искаше да го погалят по ноздрите, както Бела. Тя стисна здраво поводите на Бела и уви юздите на другия кон около свободната си китка, като в същото време оглеждаше неспокойно лагера. Белезникавите палатки се открояваха в тъмнината само на стотина метра разстояние и тя можеше да различи мъжете, които обикаляха около тях. Ако забележеха, че конете са се размърдали, и дойдеха да видят какво ги е събудило…
И тя отчаяно пожела дано Моарейн да не изчака завръщането й. Каквото и да се канеше да стори Айез Седай, дано да го направи още сега. „О, Светлина, нека да го направи още сега, преди…“
Внезапно нощта над нея се раздра от мълния, която сякаш за миг прогони нощта. Тътен оглуши тъпанчетата й, толкова силен, че коленете й се подкосиха. Яркият нащърбен тризъбец се срина от небето и се заби недалече от конете, изхвърляйки пръст и камъни. Трясъкът на поразената земя надмогна дори гръмотевичния тътен. Конете полудяха, замятаха се и зацвилиха. Въжетата се скъсаха като конци на местата, където ги беше прерязала. Нова светкавица прониза небето още преди първата да заглъхне.
Нинив беше твърде заета, за да се захласва. Още при първия удар Бела кривна на една страна, докато другият кон се изправи на задните си крака и залитна в обратна посока. Стори й се, че ще я разкъсат. В продължение на няколко безкрайни мига тя увисна, разпъната между двата коня, ритайки с крака във въздуха, а писъкът й заглъхна от тътена на втората гръмотевица. Последва нова мълния, и нова, и нова, в непрестанен яростен небесен рев. Възпрени да се втурнат натам, където искаха, двата коня пристъпиха назад и тя падна. Дощя й се да се свие на земята, но нямаше време за това. Бела и другият кон затопуркаха около нея, завъртели диво очи, на които се виждаше само бялото — можеха да я стъпчат. Тя някак успя да вдигне ръце, стисна гривата и се качи на якия гръб на кобилата. Юздата на другия кон все още беше увита около китката й.
Челюстта й увисна — една издължена сива сянка притича ръмжаща край нея, без да обръща внимание нито на жената, нито на конете с нея, но показваше зъбите си на полуделите животни наоколо, които се мятаха във всички посоки. Втора смъртоносна сянка следваше плътно първата. Нинив понечи отново да изкрещи, но никакъв звук не излезе от устата й. „Вълци! Светлината да ни е на помощ! Какво прави Моарейн?“ Нямаше нужда да впива петите си в Бела. Кобилата сама се затича, а другият кон я последва с не по-малка охота. Накъдето и да е, стига да можеха да избягат, стига да се измъкнеха от огъня, който се изсипваше от небето.
Глава 38
Избавление
Нощта беше студена и земята сякаш беше изцедила всичката топлина от тялото му, като всяка нощ, откакто Белите плащове ги бяха хванали. Чедата не смятаха, че арестантите им се нуждаят от одеяла или подслон. Особено ако са опасни Мраколюбци.